Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turnaround, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Милош Форман; Ян Новак

Заглавие: Повратна точка

Преводач: Мина Койнова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Анубис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари/спомени

Националност: американска

Редактор: Андрей Андреев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Павлина Стоименова

Художник: Петър Стойнев Петрунов

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-426-119-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17867

История

  1. — Добавяне

Влиза Моцарт

През есента на 1982 г. аз отново пристигнах във „Фентъзи Рекърдз“ в Бъркли — място, пълно с прекрасни спомени. Там монтирах „Амадеус“ в странното, вече познато състояние, в което човек хем се надява на най-доброто, хем се приготвя за най-лошото.

Едно от най-трудните неща при правенето на филм е съкращаването на сцени, които иначе са много добри, но или забавят емоционалното течение на филма, или изпадат от установения му ритъм. При монтажа на „Амадеус“ трябваше да изхвърля три сцени — две по-дълги и една съвсем кратка — с участието на покойния Кенет Макмилан, актьор, когото страшно много обичам. В „Рагтайм“ той изпълняваше ролята на шефа на пожарната команда, а в „Амадеус“ играеше богаташ, чиято щерка взема уроци по пиано при нашия безотговорен гений. Кенет имаше изключителна комедийна дарба и се наслаждавах, когато го наблюдавах как играе в тези леки, приятни сцени, но след грубия монтаж, гледайки вече целия филм, забелязах, че тъкмо епизодите с Кенет карат действието да тъпче на място. За мен бе мъчително, но трябваше да призная, че образът, който Кенет създава, всъщност няма драматургична функция.

В процеса на монтажа винаги откриваш неща, които са ти се изплъзнали при снимките. Още докато пишехме сценария с Шафър, започнах да опознавам и заобичах Моцарт. Въпреки това все още някак недооценявах магьосническата сила на неговото изкуство. Всеки път, когато се съсредоточавах върху Моцарт в монтажната стая, той израстваше все по-високо. Например един от най-паметните моменти в пиесата на Шафър е в края на първо действие; Констанца идва при Салиери да го моли за помощ — Волфганг Амадеус е така изключително непрактичен и Моцартови отново са съвсем разорени! Може би дворцовият композитор, толкова влиятелна личност, би бил така любезен да прехвърли някои от своите поръчки на Моцарт?

— Той наистина работи толкова усилено — казва Констанца и за да докаже твърдението си, изважда дебел свитък с Моцартови съчинения и ги показва на Салиери. Салиери разбира, че това са оригинали на композициите и гори от желание да разгледа материализирания вулканичен поток на Моцартовия съзидателен талант. Това, което вижда, направо го смазва: първите редакции на Моцартовите композиции са толкова чисти от поправки, че приличат на последните, шлифованите до блясък варианти на някои други композитори. Почти няма задрасквания. Даже нотните листове разкриват силата на гения му и тази мисъл пронизва право в сърцето страдащия от комплекс за непълноценност Салиери. Сега той вече отчаяно иска да направи Моцарт рогоносец, та поне в нещо да го превъзхожда, да му нанесе обратен удар по всякакъв възможен начин. Преди да падне завесата, Салиери отговаря на Констанца, че ще помогне на мъжа й само ако тя го посети през нощта сама. Отчаяната млада жена изглежда готова на всичко, за да спаси семейството си от пълна мизерия и в театъра просто не можех да дочакам следващото действие, за да видя какво ще стане. Дали Констанца ще отиде при Салиери? Ще му се отдаде ли? Или е намислила нещо, което пази за в краен случай? Ще се спре ли навреме?

Завесата се вдига и Констанца приема условието на Салиери. Отива в стаята му и му се предлага, но Салиери не я желае. Той е доволен само да я унижи и да я изхвърли от къщи.

Исках да запазя острия драматизъм на този епизод. И Ф. Мъри Ейбрахъм и Елизабет Беридж изиграха великолепно сблъсъка на двамата герои при злоупотребата на Салиери с Констанца. Монтирах картината и сцената ми се стори отлична, но когато прибавих музиката, видях, че нейната сила напълно променя значението на случилото се на екрана. Докато гледах едрия план на лицето на Салиери, който преглежда нотните листове, и чувах в същото време четирите или петте небеснокрасиви мотива от същата тази музика, която изучаваше в момента той — широкия диапазон при оркестрирането, емоционалното богатство, настроението, изобретателността й, — геният на Моцарт ме завладя също както и него. И след като веднъж почувствах великата сила на тази музика, нямаше нужда от нищо повече — никаква изневяра, сексуално предателство, светско унижение не бяха в състояние дори да докоснат това величие. Никога не бих повярвал, че музиката изведнъж ще обедни тази дотогава интересна и напрегната сцена и ще я превърне в плоско, дребно и недраматично излишество.

В последния вариант на филма Салиери преглежда набързо композициите, чува в главата си съответните музикални фрази и е зашеметен. Не мисли ни за прелъстяване, ни за отмъщение, за рогоносци или унижения. Току-що за сетен път е получил доказателство за собствената си посредственост. Той изтървава листовете на пода, стъпва върху им, докато бяга от стаята, от жената, от музиката, от духа на Моцарт. И така завършва сцената.

Когато излязоха първите рецензии, се разбра, че немалко музикални критици са ядосани и разстроени от волностите, които си позволихме с историческите факти от живота на Моцарт. Мислех, че възраженията им са педантични, а страстта, с която ги изразяват — ласкателна за нас. Филмът никога не е имал предназначението да бъде точна биография на едно не съвсем ясно взаимоотношение. Напротив, той бе откровена историческа фантазия, драматична конструкция, размишление върху възможни минали събития, една игра или приказка…

Кинозрителите откликнаха по различен начин на филма. „Амадеус“ беше и все още продължава да бъде кинобестселър.

През пролетта на 1985 г. „Амадеус“ бе номиниран за „Оскар“ в единайсет категории, а Том Хълси и Ф. Мъри Ейбрахъм се състезаваха и двамата в категорията за „Най-добър актьор“. Филмът спечели осем оскара, но за мен най-голямата награда идваше в края на всяка прожекция, на която съм присъствал. В кинозалите по целия свят публиката оставаше като залепена на местата си през целите шест минути на финалните надписи и слушаше божествената музика на Моцарт.