Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (24)

Реакционна свиня в ефира

Докато следвах във филмовата академия, чешките комунисти успяха да обърнат икономиката на страната с краката нагоре: да печелиш пари се считаше за неморално, образоваността и постиженията се превръщаха по-скоро в недостатъци на личността. Държавата управляваше всичко, като плащаше на шофьорите на камиони повече, отколкото на лекарите или учените. Модните манекени се избираха заради политическата им принадлежност, а не заради външния им вид. Артистите надебеляваха, но това се случваше, когато вече бяха престанали да изразяват себе си.

С времето обаче странното става обикновено, а после се превръща в норма. Всички места, на които работих в Прага в началото на петдесетте години, бяха по свой начин много особени. „Баладата в дрипи“ ми осигури първия стабилен доход само защото чешкият театър по това време беше смачкан от доктрината на социалистическия реализъм, но ако и да се бях непряко облагодетелствал от революцията чрез него, то при следващата си работа напълно си платих за това.

Към края на първата година в академията на дъската пред кабинета на декана се появи списък с местата, където студентите трябваше да отидат на БРИГАДА. Тези летни задължителни наряди от тежък физически труд по стопанства и фабрики бяха предназначени да приближат студентите до героичния пролетариат. Заплащането бе малко по-голямо от никакво, но само „антисоциалните елементи“ не отиваха на бригада, затова всички се бореха да отидат поне в някое стопанство. Там човек, ако не друго, получаваше малко слънчев загар.

Под напора на момента взех, че се записах за бригада в мините. Миньорите бяха гордостта на комунистическия режим и вестниците бяха пълни с полуапокрифни репортажи за тях, така че аз исках да видя с очите си какви са тези хора, какъв е животът им, как изглежда подземното им царство.

Изпратиха ме в Раковник, малък град, където копаеха „лупек“ — сив, люспест шистоподобен камък, използван за производство на огнеупорна глина. Отивах там за един месец, но бях убеден, че за четири седмици ще мога да изтрая всичко, дори и каторга на Дяволския остров.

Моята представа за бригадата беше, че ще слизам в миньорската шахта за осем часа всеки ден, ще придобия страхотна форма от тежкия физически труд, ще запомня впечатленията от това адско място, ще науча какво кара тези хора да копаят по цял ден, после да се изкачат горе, да си сложат чиста риза и да се упътят към някоя работническа кръчма. Вечерите ще посвещавам на студена бира, игра на карти, разказване на истории и провинциалните момичета.

Разбрах, че съм направил голяма грешка още щом пристигнах в мината.

Заведоха ме в голямо помещение с двайсет и пет омърляни, овлажнели дюшека, които лежаха направо на мръсния под. Между тях бяха разхвърляни столове, шкафчета, разтворени куфари и сандъчета. Работно облекло, изкаляни ботуши и празни бутилки се търкаляха навсякъде. Спалното помещение за сезонни работници нямаше нито баня, нито душ към него — миехме се в метален умивалник, който се намираше във вонящото преддверие на единствената тоалетна в цялото ветровито здание, която почти винаги беше запушена или препълнена.

В шест часа на другата сутрин група миньори с кръвясали от безсънието очи и аз се наблъскахме в тясната, раздрънкана клетка на асансьора и слязохме в забоя. Бригадирът, който вонеше на пивоварна, ми подаде един пневматичен чук и ми показа как да го забия в каменната стена. Това беше много тежък и подъл инструмент и аз танцувах с него истинско свети Витово хоро цели осем часа. В края на смяната цялото тяло ме болеше и ръцете ми трепереха от изтощение. Отказах да работя свръх работното време и се изкачих на повърхността. Не ме бе грижа, че още грееше слънце и че бях много мръсен. Натъпках се с някакви кнедли, стоварих се върху дюшека си и спах като пребит, докато не стана време да ставам и да отивам отново в шахтата.

Така и не започнах да живея в Раковник. Нещо непрекъснато ме болеше и аз непрекъснато спях през всичкото си свободно време. Рискувах да отида до града само в неделните следобеди, където изпивах две бири в задимената кръчма, по-тъмна и от забоя, и заспивах направо на масата, стиснал глава в дланите си.

После опитах и друга работа, която можеше да се извършва в мината, но изглеждаше, че всеки път щом сменях работата си, още повече се минавах. За да се отърва от пневматичния чук, станах товарач на малките камионетки, които по теснолинейка изкарваха изкопания лупек на повърхността. Тази работа ми костваше загубата на половината кожа по ръцете ми. Нямах необходимото умение, за да измъквам парчетата шисти с остри ръбове от потоците студена и мръсна вода, стичащи се навсякъде из мината. Порязвах и приклещвах пръстите си и ръцете ми така се възпалиха и разкървавиха, че пожелах доброволно да ме преместят при мелницата.

Тази ревяща машина работеше на повърхността, като разбиваше шистите на дребни късчета и аз си мислех, че ще ми бъде по-леко, докато наистина не ме преместиха там. Трябваше да стоя цял ден в гигантски облак прах от ръбести малки частички. Видимостта около машината (издаваща оглушителен шум, който направо можеше да ми спука тъпанчетата!) беше около двайсет фута в диаметър, но не ни даваха маски, през които да дишаме. Работата на това място така изсушаваше устата, че трябваше основно да я измия, преди да ям. След като изсекнех носа си, сивата носна кърпа тежеше повече от един ръчен часовник.

След смяна миньорите хапваха по нещо, което им засядаше по хранопровода, после веднага откъртваха яко, но късно вечерта се съживяваха и започваха да пият. Около полунощ спалнята тътнеше от гръмотевичен смях, дрънкане на бутилки и плясък на карти. После следваха викове и песни. Всичко завършваше с псувни и побоища, както и с повръщане. Миньорите не се укротяваха чак до зори, когато всеки подремваше за още час-два преди началото на смяната.

Всички мои съквартиранти щяха да си останат цял живот миньори. Те идваха от различни краища на страната и оставаха в Раковник само за лятото, но не изглеждаше, че някъде другаде съществува нещо различно, което да искат от живота. Единственото нещо, което можеше да ги развълнува, бе да вдигнат някой и друг скандал, да се позабавляват чрез безкрайни гуляи, в които истинско забавление за тях бяха само алкохолът и побоищата.

В спалнята си мълчах и никой не ме закачаше. Миньорите изобщо не ме разбираха, а аз се страхувах да се сближа с тях. В края на краищата лятната бригада в Раковник наистина изпълни предназначението си и създаде у мене дължимите впечатления. Дотогава наистина не бях оценявал коравата тежест на пролетарския живот. Нямах никаква представа.

Но също така останах напълно убеден, че не бих искал никога да се доближавам до този живот отново: така или иначе, не притежавам необходимите качества, за да оцелея в него.

Щом се върнах в Прага в края на онова лято, аз се преместих да живея в общежитието на студентите по изкуствата. Настаниха ме в една стая със студент по музика на име Шевчик, който учеше първа специалност диригентство и втора — ударни инструменти. Той се готвеше за заключителните си изпити и дирижираше по плочи с класическа музика през по-голямата част от деня. Махаше и сочеше към стената с диригентската си палка, докато грамофонът му гърмеше с пълна сила. Работеше до пълно изтощение, а като свършеше с дирижирането, измъкваше отнякъде барабаните си и удряше по тях до десет часа, когато настъпваше времето за задължителна тишина в сградата.

Не исках да се разменям с други съквартиранти, защото беше голям късмет да си в стая само с две легла. Повечето от студентите в академията живееха в стаи с трима, а понякога и петима души. Винаги се опитвах да пиша нещо, но не можех да свърша нищо в стаята. Мислех да си наема някъде малка стаичка под наем, но скоро научих, че дори и най-мъничката стая под наем в града струва безбожно скъпо.

Същата година чух, че в чешката телевизия търсят човек, който обича киното и който да стане водещ на ново телевизионно предаване, подадох веднага документи и помолих за интервю. Мислех си, че мога да използвам това място в телевизията като трамплин за работа като спортен радиокоментатор, което ми изглеждаше най-великата възможна кариера, защото по онова време спортните коментатори получаваха луди пари, за да гледат безплатно всякакви футболни и хокейни мачове, а също и да пътуват от време на време в чужбина.

Тогава, в началото на петдесетте, чешката телевизия тъкмо бе започнала да работи. В страната имаше само няколко десетки телевизионни приемници и никой не бе в състояние да оцени предимствата на медията. Аз самият бях виждал само два пъти голямата кутия с малко, обло, черно-бяло екранче, преди да кандидатствам за работата в телевизията.

По време на предварителния разговор с кандидатите ми съобщиха, че хонорарът за предаването ще бъде само неколкостотин крони, в същото време работата обещава безкрайни главоболия. Но все пак това си беше чудесна извънредна работа като начало за последваща успешна кариера.

И седмица по-късно вече имах своето собствено телевизионно шоу — нещо подобно на чешко-социалистическото „На кино в четвъртък вечер“.

Предаването ми си имаше своя задължителна квота от съветски филми, но аз се постарах да покажа и някои хубави чешки предвоенни филми на режисьори като Отакар Вавра и Мартин Фрич, които не бяха забранени след революцията, или пък чуждестранни творби на „прогресивни“ кинотворци като италианските неореалисти например. В началото правех кратка беседа за публиката върху темата и създаването на творбата или интервюирах някой актьор, който участваше във филма, след това пусках самия филм. Завършвах предаването с викторина за запалени кинозрители. Прожектирах кратък откъс от някой класически филм и после карах зрителите да назоват филма или актьорите, които участват в сцената. Зрителите изпращаха писмата с отговорите си по пощата и в следващото предаване съобщавах имената на печелившите — изпращах им албум с фотографии от Прага.

Всички излъчвания се осъществяваха на живо. Технологията беше все още съвсем примитивна и не позволяваше запис по време на предаването, нито предварително записване, нито петминутни паузи в ефир. И думите, и изображението се изливаха „направо в ефир“ и комунистическото правителство беше толкова ужасено от тази спонтанност на телевизията, че всяка дума трябваше първо да бъде одобрена от цензорите. Те се наричаха „администратори за връзки с пресата“ и човек трябваше да попълва формуляр в два екземпляра с приложен подробен сценарий на предаването. Цензорите поставяха печат върху формуляра и изпращаха дубликата обратно. Запазваха копието и когато предаването се излъчваше, някой някъде старателно следеше какво се прави в студиото и го сравняваше с предварителния сценарий.

Нямаше, разбира се, нито телепромптери с написан на тях текст, който човек да може да чете зад самата камера, всичко трябваше или да се чете направо от листа в кадър, или пък да се запомня наизуст, но ако сбъркаш някое изречение или просто разместиш думите в него, цензорите веднага докладваха и трябваше да даваш обяснения пред началниците.

Шефът ми в студиото ме караше да разнообразявам предаването, затова един ден аз поканих група жонгльори. Накарах ги да напишат на един лист какво ще говорят пред камерите.

— Ние не говорим, само жонглираме — отвърнаха ми те.

— Те нищо не говорят! — информирах шефа.

— Не ме интересува — каза той. — Трябва да изпратим нещо на ония горе.

Върнах се при жонгльорите с формуляра на пресслужбата и им казах, че трябва да напишат нещо. Те ми върнаха формуляра, широко ухилени. „Хей! Хой! Оп! Оппа! Юп! Хоп, хоп, хоп!“ — ето какво бяха написали в него.

— Благодаря, момчета! — казах аз и връчих формуляра на моя шеф с безизразното лице.

След няколко дни оригиналът се завърна заедно с необходимия печат.

Друг път, преди да излъчим един съветски военен филм, ми се каза, че трябва да поканя в студиото за интервю председателя на Обществото за чешко-съветска дружба. Казваше се Хомола и бе един много мастит и много зает другар, но се съгласи да ме вмести някак в програмата си и да сподели своите мисли със зрителите. Изпратих му петте или шестте въпроса, които смятах да му задам пред камерата, и го помолих да ми изпрати на свой ред примерните си отговори. Не получих никакъв отговор. Обаждах се по телефона, оставях съобщения. Хомола не им обърна никакво внимание. Времето на предаването застрашително бързо приближаваше и аз не знаех какво друго да направя, освен да отида при шефа. Тайничко се надявах, че цензорите може и да разрешат на Хомола, другар извън всяко подозрение, да импровизира по зададените му от мен теми. Шефът ми обаче измисли друго разрешение на въпроса:

— Напиши отговорите вместо него, после занеси едно копие горе и изпрати друго копие на Хомола.

Съчиних комплект отговори на собствените си въпроси и написах извинително писмо на Хомола. Обяснявах му, че макар и да не съм искал да му натрапвам каквито и да било чужди думи, наложило се е да предам заявка с текста на предаването, така че съм си позволил да приложа към писмото някои предложения. Също така се бях постарал да изясня съвсем недвусмислено, че Хомола е свободен да пренапише примерните ми отговори както желае, но че във всички случаи трябва да ги знае добре, защото интервюто ще се проведе на живо и преди това задължително трябва да бъде одобрено.

Хомола изобщо не ми се обади. В деня на излъчването се появи доста късно, малко преди да излезем в ефир.

— Другарю Хомола, сигурно знаете отговорите наизуст, нали така? — запитах го аз толкова учтиво, колкото можех.

Той започна да заеква.

— Ами, аз… Проблемът е в това, че… Е, ами нали имам отговорите тука? — и Хомола измъкна от вътрешния джоб на сакото си моето писмо.

— Да, но се предполага, че интервюто е спонтанно и вие отговаряте в момента.

— Добре де, аз просто ще ви отвърна с тях — отпрати ме Хомола на бърза ръка. Не посмях да предупредя никого за надвисналата катастрофа. И без това не оставаше вече време.

В студиото, веднага щом светна червената лампичка, аз зададох първия въпрос на другаря Хомола, като се преструвах, както винаги, че току-що ми е хрумнал. Още преди да завърша „мисълта си“, Хомола измъкна писмото от джоба си и като се позапъна един-два пъти, прочете сбит и ясен отговор на въпроса ми, след това сгъна листа и си го прибра отново.

Не знаех какво да направя. Само го зяпах нелепо. После се окопитих и продължих с онова, което винаги бях правил при подобни интервюта. Престорих се отново, че ей сега съм се сетил за друг въпрос. Хомола пак посегна към джоба си, порови се в него един дълъг миг и прочете друг перфектен отговор на „импровизирания“ ми въпрос. Останалата част от интервюто протече по абсолютно същия начин — напълно в духа на дадаистите.

А на следващата сутрин бях извикан „горе“ и въведен в пълна стая с началници, които започнаха да ми крещят. Те ме обвиниха в подигравка с партията и нейните ръководители и ме нарекоха „реакционна свиня“. Не ме уволниха обаче, затова аз все още кроях планове да се явя на прослушване за спортен коментатор. Отне ми повече от една година да го уредя и един прекрасен ден в края на краищата ми наредиха да отида на стадиона „Штванице“, за да коментирам хокеен мач. По пътя за там правех упражнения по техника на говора заради гласа си. В коментаторската рубка ме посрещна великият спортен коментатор Станьо Мах, чието темпераментно, бързо като стрелба с картечница описание на играта често страхотно преувеличаваше онова, което наистина се случваше на пързалката.

Записах пет минути коментар. Дадох всичко, на което бях способен.

Но никога повече не ми се обадиха от спортната редакция.