Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turnaround, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Милош Форман; Ян Новак

Заглавие: Повратна точка

Преводач: Мина Койнова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Анубис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари/спомени

Националност: американска

Редактор: Андрей Андреев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Павлина Стоименова

Художник: Петър Стойнев Петрунов

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-426-119-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17867

История

  1. — Добавяне

Степени на желанието

Преди да започна избора на актьори за „Коса“, взех едно решение, което много усложни работата ми. Зарекох се да взема за ролите само хора, които могат и да играят, и да пеят, и да танцуват толкова добре, че да не се налага да прибягваме до разни кинематографични хитрости и дубльори. Не е необичайно, особено в мюзикъл, актьорът да има два гласа — един за диалога и друг — за песните, но винаги съм смятал тази практика за уродлива, все едно че актьорът има две глави, затова в „Коса“ исках да избегна всякакъв дублаж.

Не ни се искаше да изпуснем някой потенциален талант, затова решихме да обявим открито прослушване за ролите с пеене. Тези прослушвания обикновено започваха в десет сутринта, но най-амбициозните и мераклиите започваха да се записват в нашите списъци още в седем. Първото име в първия списък с кандидати беше Мадона Чиконе. Някак съм я пропуснал измежду стотиците изпълнители, които видях през онези дни.

Успях да събера състав от прекрасни актьори — Бевърли д’Анджело, Джон Савидж, Ани Голдън, Дорси Райт, Майлз Чапин и Дон Дейкъс. Всички притежаваха младия и свеж вид, който търсех, и всички играеха и пееха толкова добре, че накрая записах в студио само един откъс от музиката.

Единственият актьорски избор, за който съжалявам, бе Никълъс Рей, режисьорът на такива велики филми като „Бунтовник без причина“ и „Джони Гитар“, който в нашия филм игра генерала в последната сцена.

— Познавам един човек, който ще стане съвършен генерал и който ще употреби парите за добро! — заяви Майкъл Уелър, когато търсех изпълнител на ролята. Той играел на карти с Никълъс Рей и го познавал добре. Наистина Ник имаше великолепно лице за генерала и аз му казах да навлече една униформа и да дръпне строга реч на войската, заминаваща за Виетнам. Искаше ми се лицето на генерала да е обвито от облаци дим, затова по време на снимките машините за дим бълваха черни кълба към него. Ник мигновено разбра какво исках да постигна и поработи здраво, за да ми помогне да получа търсения ефект. Изпълнението му във филма е отлично, но сцената беше доста сложна и в крайна сметка се оказа, че Ник гълташе лютивия дим дни наред, докато я заснемем.

Той нито веднъж не се оплака, така че чак няколко седмици по-късно разбрах, че умира. Ракът бе блокирал белите му дробове. Иска ми се да бях знаел по-рано за неговото състояние.

Актьорът, без когото буквално нямаше да можем да минем, бе Трийт Уилямз. За първи път го гледах в една бродуейска постановка на „Брилянтин“. Той направо се хвърляше в ролята си с такова отдаване, че аз го поканих на проби. Изглеждаше тъкмо за ролята на Бъргър. Притежаваше и дързостта, и присъствието, естественото държане на роден лидер, което ролята изискваше, и пееше прекрасно. Единствената пречка се явяваше фактът, че ролята на Бъргър бе собственост на Джим Рагни, който първи бе изпълнявал ролята и продължаваше да я играе и по времето, когато „Коса“ тръгна по турнета. Разбира се, искаше да я играе и в киното. Разбирах напълно чувствата на Рагни. През 1967 г. сигурно него бих избрал за ролята, но сега, след десет години, той просто бе твърде стар за персонажа, както си го представях, а не можеш да излъжеш кинокамерата, особено за възрастта.

Трийт излъчваше живостта и наивитета на младежа, който все още вярва, че всичко е възможно, и точно затова го постига. Мисля, че Трийт беше викан на проби поне дванайсет пъти. Колкото повече го пробвах, толкова повече се уверявах, че това е актьорът за ролята, но той все още трябваше да убеди и останалите, които пък искаха Рагни.

За Трийт ролята можеше да бъде голяма стъпка напред в кариерата му и той много искаше да играе, затова идваше, играеше и пееше отново и отново. Един ден в репетиционната Голт Макдермът седна на пианото и авторите, продуцентите и специалистите по избор на актьори се наредиха наоколо и гледаха как Трийт пее. Когато свърши, го помолиха да изпее всичко отначало. И Трийт неочаквано избухна.

— О, Боже! Писна ми от тази шибана история! Стига толкова, вземете си шибаната роля, шибани скапаняци! — той сграбчи Рагни и го хвърли на пода. Бе искаше да го нарани — стори ми се, като че просто смяташе да се пребори за ролята с Рагни в буквалния смисъл на думата. И се пребори. Хората наскачаха и ги разтърваха, а Трийт с трясък напусна помещението.

Щом се поуспокои обстановката, аз излязох, намерих Трийт и му казах, че ролята е негова. Емоционалното му избухване доказа на всички, че той има смелостта, убедеността и хъса да стане нашият Бъргър.

Най-впечатляващото изпълнение при пробите направи Черил Барнс, млада чернокожа певица, която се яви на откритото прослушване. Веднага щом започна да пее подготвената песен, из стаята се разнесе шепот. Гласът й бе като звънче, тя притежаваше безупречна музикалност и ярко присъствие. Можех да видя колко се развълнува Макдермът, докато я слушаше. Тя свърши песента и аз й казах, че е направила прекрасно прослушването и че ние непременно ще се свържем с импресариото й.

— Нямам импресарио — съобщи Черил.

— О, а имате ли телефонен номер в Ню Йорк, на който да ви търсим?

— Имам, но не в Ню Йорк. Живея в Мейн.

— Ами добре. Къде пеете в Мейн?

— Не пея.

— А какво работите?

— Камериерка съм. Работя в един мотел.

Черил си взела един ден неплатен отпуск, качила се на автобуса, дошла на нашето прослушване и си отиде с ролята на младата чернокожа майка с бебето момченце. Тя имаше изключителен талант. Когато трябваше да запише песента „Лесно е да си лош“, тя седна, изслуша записа на музикалния акомпанимент, взе микрофона и направи един съвършен дубъл. Този първи неин опит е целият във филма. По-късно, когато снимахме същата песен, тя не направи нито една грешка в движението на устните при плейбека. Никога не съм видял друг изпълнител да постигне подобно нещо.

Последните сцени с Черил снимахме в Барстоу, в калифорнийската пустиня, където трябваше да завърши и снимачният период. Една нощ, когато оставаха само няколко дни снимки и настроението на площадката, както винаги в края на филм, беше нежно и носталгично, аз я попитах какви са плановете й за бъдещето.

— И така, сега накъде, Черил, обратно в Ню Йорк или към Лос Анжелис?

— Не, намерих чудесен апартамент в Барстоу и ще остана тук.

Помислих, че се шегува, и почнах да се смея. Дори на фланелките, които се продаваха в това селце в пустинята, пишеше: „Къде, по дяволите, е това Барстоу?“.

— Защо се смееш? Ще си донеса и пиано тук.

Сега вече бях сигурен, че това е нейният вид хумор, шеги, произнесени с безизразно лице. Разсмях се още по-силно.

Черил остана в Барстоу.

Не можех да повярвам. Винаги съм се възхищавал на блестящата й дарба, затова й се обадих, заявих й, че тя трябва на всяка цена да пее, че дължи това на хората, че може да подари на света много радост. Обещах да й помогна, ако се върне в Ню Йорк, че ще направя всичко възможно, за да я вкарам в професията и че накрая тя ще завладее града.

Черил ми позволи да я уговоря и дойде да опита. Прекара в Ню Йорк няколко месеца. Виждаше се с импресарии и наистина направи усилия, за да започне кариера в пеенето, но не го правеше със сърце. Толкова надарена, колкото беше, тя страдаше от някаква необяснима тревожност, недоверие в собствените си сили, което граничеше със самоизолация. Понякога не желаеше и пръста си да помръдне, за да постигне нещо. Скоро отново напусна Ню Йорк.

И някои други хора, които се явиха на прослушване за роля в „Коса“, така и не пожелаха да помръднат и пръста си както заради мюзикъла, така и заради мен. От мързел аз често канех кандидатите направо в жилището си и един ден на вратата ми цъфна рошав младеж с дълга коса.

— Познавате ли мюзикъла „Коса“? — зададох един от дежурните си въпроси.

— Да — отвърна той.

— Харесва ли ви?

— Не.

— Ясно… Но искате да играете в него, нали?

— Не.

— Ами тогава защо сте дошъл?

— Агентът ми ми каза да дойда — отговори младежът и сви рамене.

— Добре, щом така и така сте дошли, защо не изпълните нещо?

— Не искам.

Казахме си довиждане. Той се казваше Брус Спрингстийн.