Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (39)

Черен Петър

Cerny Petr („Черен Петър“) се роди от тъничък ръкопис, който някой ми беше донесъл. Беше го написал някакъв скулптор, Ярослав Папоушек, и май не бе успял да го публикува. Новелата разказваше за един магазин за бакалски стоки скоро след края на войната, така че аз добре познавах света, за който пишеше Папоушек, и виждах, че той го е обрисувал прекрасно. Харесваше ми кратката история и персонажите. Всъщност имах чувството, че тази книга е взета направо от моя живот.

Свързах се с Папоушек, за да разбера дали би се заинтересувал да пригоди новелата си за киното заедно с мен. Веднага се разбрахме и написахме сценария много бързо, като в един от по-късните варианти преместихме мястото на действието в супермаркет и в наши дни, което означаваше началото на шейсетте години. Сценарият разказваше за един младеж, когото по-възрастен колега бакалин въвежда в работата. Голямата част от нея всъщност се състои в следене да не би купувачите да откраднат нещо от магазина. Младежът е възпитаван да бъде съзнателен гражданин, което означава да стане информатор, но това му е противно и той се опитва да се измъкне. Повече му се иска да си мисли за момичета и да се шляе наоколо с приятелчетата си. Когато в края на краищата наистина вижда как една старица краде някаква дреболия от магазина, не може да се насили да я хване, а просто я проследява навън и после я пуска да си върви, като по този начин разочарова жестоко шефа и баща си.

Когато двамата с Папоушек най-сетне написахме вариант, който да ни харесва, Шебор почна да убеждава хората от „Барандов“ да пуснат в производство този толкова евтин филм. Така и нямаше да получим от студията одобрение за „Черен Петър“, ако не беше помогнал Войтех Ясни, младеж със странно, силно влияние, завършил кинорежисура в Москва, който тъкмо тогава започваше сам да прави филми.

Избрах лесно изпълнителите на младежките роли. Отдавна очаквах възможността да работя с Владимир Пухолт. Бях го открил още когато избирахме актьори за „Дядовият автомобил“. Тогава беше много млад, но ми направи неизгладимо впечатление на пробите и никога не го забравих. Сега пък, поостарял, не можеше да играе главния герой в „Черен Петър“, така че го определих за приятеля на Петър, работник зидар. Пухолт игра в три мои филма и е един от най-талантливите актьори, с които някога съм работил.

Не можех дълго да намеря актьор за бащата на нашия стажант бакалин. Иван Пасер работеше заедно с Папоушек и мен в подготовката и една вечер отиде да търси подходящ диригент на духов оркестър за „Ако ги нямаше всички тези оркестри“. Някак си объркал залите за репетиции и влязъл да слуша друг оркестър, вместо набелязания. Върна се много развълнуван.

— Трябва да видиш този човек, Милош. Той е истински вулкан от човечност.

Иван беше прав. Веднага харесах шейсетгодишния диригент за документалния филм и още същата вечер го поканих да участва. Ян Вострчил се съгласи да се снима само защото живееше заради духовата музика и беше готов да направи всичко за нея. Попитах го дали не иска също да прочете репликите на бащата на пробите за „Черен Петър“, но той категорично отказа. Във филма нямаше духови оркестри, а възможността да се покаже на екрана изобщо не го интересуваше. Смяташе, че през живота си и без това прекалено много се е показвал пред публика, стигало му толкова. Аз обаче продължих да го убеждавам. Накрая сключихме сделка. Той ще прочете текста на бащата и ако го одобрим за ролята, ще намеря начин да включа и духов оркестър във филма.

Отначало се чудех дали Вострчил не е прекалено стар за ролята на бащата. Съвсем спокойно можеше да мине за дядо на Ладислав Яким, който играеше ролята на младия герой. Но когато двамата започнаха заедно да четат репликите си, разликата във възрастта помогна по-остро да се открои конфликтът помежду им и тогава разбрах, че логическото несъответствие често изважда на бял свят по-дълбоката драматична истина. Накрая дори успяхме да направим така, че да включим органично в сюжета и духов оркестър.

Съпругата на Вострчил в „Черен Петър“ играеше госпожа Матоушкова. Открихме я, докато търсехме места за снимки. Бяхме отишли да видим дали от къщата й може да стане хубав дом за нашия ученик бакалин. Тя имаше остра нужда от пари и не искаше да поема никакви рискове, затова беше опекла цяла тава „бухтички“, мазни джобчета от сладко тесто, напълнени с бяло сирене или сливов мармалад, и настойчиво ни черпеше с тях. Къщата беше точно като за нас, бухтичките бяха много вкусни. И докато наблюдавах как тази жива, снажна, сивокоса жена с майчинско държане упражняваше върху ни изкусната си магия, изведнъж ме озари идея и аз я попитах:

— Госпожо Матоушкова, какво ще кажете да изиграете майката в нашия филм?

— Боже Господи! За каква ме вземате, за филмова звезда ли? — Тази мисъл много я развесели. — Не мога да направя такова нещо.

— Разбира се, че можете! Нали можете да печете бухти?

— Ами, да, мога…

— Точно това трябва да правите и във филма! — и ние си стиснахме ръцете.

Епизодът, в който участваше, беше няколко седмици след началото на снимките. Тя трябваше да се намеси, когато младият стажант бакалин и баща му спорят ожесточено. Когато сутринта нашият екип се изтърси при госпожа Матоушкова, навсякъде из къщата имаше бухтички. Горката жена пекла бухти цяла нощ. Подноси със сладкиши изстиваха по первазите на прозорците, мазнината за пържене още цвърчеше в тиганите, ведрото за разбиване на тесто стоеше на пода в кухнята. Цяла сутрин, докато ние се настанявахме около домакинските й съдове, госпожа Матоушкова предлагаше бухтички на хората от екипа. Бяха много вкусни, но в същото време доста мазни и засищащи, така че тя скоро изпадна в нервен шок: всеки път, когато някой от нас откажеше да си вземе бухта, смяташе, че вече се е провалила като актриса. Не мисля, че изобщо забеляза кога започна актьорската й кариера.

— Госпожо Матоушкова? Може ли да застанете ето тук и само да ги наблюдавате, докато се карат? — казах аз и й намерих място в кадъра. — Така е чудесно! Сега искам да им кажете какво мислите за това, което каза момчето. Не ви харесва, нали? Много е нахален, нали? Ами кажете го. Хайде сега, камера!

Госпожа Матоушкова си пое дълбоко дъх и заяви своето мнение на двамата актьори. Беше съвършено истинска, непринудена и спонтанна — изпълнението й във филма е също толкова хубаво, колкото и бухтите й.

Работех с всички непрофесионалисти натуршчици по подобен начин, без изобщо да им показвам сценария. Знаех репликите от текста наизуст и започвах, като им изигравах сцената, обяснявайки какво точно търся в нея. След това, уверен, че те разбират целта на епизода и отношението на персонажа, който играят, към действието, веднага почвах да снимам. Натуршчиците във филмите ми винаги запомняха по няколко реда от репликите в написания диалог, които аз играех при показването, а останалото си измисляха сами. Когато всичко вървеше добре, те просто играеха себе си и думите, които им идваха наум, попадаха точно на място.

Но работата с непрофесионални актьори изисква добър сценарий. Те не могат да изпълнят нещо, което по замисъл е фалшиво, докато добрите професионални актьори са в състояние да прикрият недостатъците на сценария. Всъщност колкото е по-добър актьорът, толкова по-добре успява да замаскира грешките в драматургията. Натуршчикът обаче просто не може да извърши нещо, за което инстинктивно чувства, че е невярно. Освен това непрофесионалистите могат да се справят с ограничен брой дубли на един кадър. След три или четири дубъла почват да повтарят механично това, което вече са намерили при предишните, и оня чудесен живот, който са вдъхнали на изпълнението си, бързо пресъхва. При монтажа на „Черен Петър“ често се оказваше, че първите дубли са били най-добри и използвахме тях.

Докато един опитен актьор изцяло забравя за хората на снимачната площадка и се притеснява само как изглежда пред камерата, непрофесионалистите обикновено забравят за нея, но в същото време се плашат от екипа и хората около тях, така че се научих да пестя време, като разрешавах само познати лица да присъстват на снимачната площадка. Открих, че по този начин с непрофесионални актьори човек може да работи дори по-бързо, отколкото с професионалисти.

Заснехме и „Черен Петър“, и „Ако ги нямаше всички тези оркестри“ за седем седмици и за сума, равна на 70 000 долара — Папоушек, Иван и аз живеехме заедно в една хотелска стая и единствената топла храна на снимачната площадка за целия снимачен период бяха бухтите на госпожа Матоушкова.

Бях толкова невеж в професията, че нищо не ми изглеждаше невъзможно, и въпреки това по време на снимките от време на време получавах периодични пристъпи на паника. Гледах как снимат господин Вострчил или госпожа Матоушкова, или някой от тийнейджърите и всичко в кадъра ми изглеждаше така истинско, че ме хващаше страх. Господи, мислех си, това е толкова отегчително! Кой ще иска да гледа такъв филм? Нищо интересно няма в него, само двама хлапаци, които зяпат наоколо, за да минава времето, родители, които се карат, или шефове, които прикриват далаверите си! Защо хората ще плащат пари, за да гледат подобни неща на кино? Който иска да види нещо такова, само трябва да се огледа около себе си и готово.

Епизодите изглеждаха толкова плоски, изградени без въображение и остроумие, толкова глупаво реални, че насила трябваше да се удържам да не почна да ги разнообразявам с гегове, вицове или драматичен подтекст. Само си повтарях, че точно в това е номерът на филма: човек вече е виждал такива сцени в истинския живот, но никога не ги е видял на кино. И финалният ефект трябваше да дойде чрез общото впечатление от всички епизоди в контекста. Трябваше да събера „най-реални“, тоест най-скучни отрязъци живот, за да създам онази смъртоносна сатира, към която се стремях.

Най-трудната сцена в „Черен Петър“ се наложи да снимаме в края на снимачния период и тя наистина се превърна в кошмара на продукцията. Трябваше да заснемем дълъг епизод по време на танцова забава, но вече нямахме пари, за да наемем масовка. Единственото разрешение беше да се вземе под наем бална зала в Колин, да се обяви безплатна танцова забава в събота вечер и да се заснеме сцената със случайните хора, които щяха да дойдат на забавата. Имахме на разположение часовете от осем вечерта до полунощ, за да снимаме това, което после щеше да се превърне само в седем минути екранно време. Нямаше никаква възможност да доснимаме в друг ден. Никога не бихме могли отново да съберем същите участници, които щяха да присъстват вечерта на забавата.

Епизодът изискваше колективна съгласуваност на работата с точността на швейцарски часовник и този път трябваше да разчитам на Иван дори повече от обикновено.

В четвъртък сутринта Иван излезе с разузнавателна мисия. Трябваше да намери някакви типажи, хора със запомнящи се, особени лица, и да ги покани на забавата, защото все пак не желаехме да се оставим изцяло на случая. Не се върна целия ден. Вечерта също. Легнах си бесен. Събудих се на сутринта — леглото му беше все още празно. На рецепцията нямаше никакви съобщения от него. Изругах по негов адрес и потънах в подготовката заедно с Папоушек. Този петък бяхме отменили всякакви други снимки, за да можем да репетираме с актьорите, да поставим осветлението, да съставим списъци на реквизита, да подредим всичко.

През целия ден все очаквах, че Иван ще се появи, но никакъв го нямаше. Онази нощ спах само няколко часа — дълбок, тежък от умората сън, после се събудих. Леглото на Иван още беше празно. Повече не можах да заспя. Разни речи ми минаваха през главата.

Щях да кажа на Иван всичко, което мислех за изчезването му в такъв критичен момент, за предателството му спрямо мен точно когато имах най-голяма нужда от него. По някое време все щеше да дойде, дори си мислех, че ще ни чака на площадката, когато пристигнем там, но него пак го нямаше.

Откакто се познавахме, а това бе повече от половината ни живот, никой никога не бе успял да накара Иван да направи нещо чрез заплахи. Никога не му пукаше. Никога не отиваше на срещи точно навреме и водеше живота си строго според собствените си разбирания. Това ме влудяваше, но също така тайничко му се възхищавах. Но този път беше различно. Моят първи филм, следователно и цялата ми кариера, а следователно и целият ми живот зависеха от снимките на тази несигурна, оставена във властта на случая танцова забава и тези десет страници от режисьорската книга, които трябваше да поместим в касетата с лента. Заради филма реших, че когато Иван се появи на площадката, ще се сдържа и ще контролирам емоциите си. Просто щях веднага да го накарам да свърши нещо.

Всички събития от онази съботна вечер за мен се сливат в едно неясно цяло. Тичахме от единия до другия край на залата и някак успяхме да заснемем епизода. Започнахме да прибираме техниката. А от Иван — ни вест, ни кост. Сега вече можех спокойно да го убия, но го нямаше. Бях толкова изтощен, че вече нищо не ме интересуваше.

Папоушек и аз се завлякохме до хотелската си стая в два през нощта. Отключих вратата и видях Иван да седи до масата. Почувствах как кръвта нахлува в лицето ми, но преди да дам воля на яростта си, той ми се усмихна с меката си, невинна усмивка.

— Милош, как можа да ме изоставиш така?

Строполих се на леглото си и започнах да се смея. И до ден днешен нямам представа къде е бил и какво е правил Иван през трите най-дълги дни в живота ми.