Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (60)

Полет над кукувиче гнездо

Вече бях започнал да се страхувам от онзи час на деня, в който пристига пощата. Цели библиотеки от книги и сценарии, автобиографии на актьори, писма от побъркани, молби, покани, обвинения, оплаквания се сипят всеки ден.

Но когато живеех в „Челси“, пристигането на пощата се оказваше често най-вълнуващият момент от деня ми. Чаках онова единствено предложение, което да промени всичко, и междувременно се вкопчвах във всички покани, които предполагаха безплатно ядене.

Един ден получих пакет от Калифорния. Вътре имаше книга, за която изобщо не бях чувал, написана от автор, за когото изобщо не бях чувал, и придружена с писмо от двама продуценти, за които изобщо не бях чувал. Когато разтворих романа и започнах да чета, той веднага ме завладя. Нямах представа, че книгата е не само бестселър, но и истинско явление в книгоиздаването, но въпреки това веднага разбрах, че това е най-добрият материал, на който съм попадал досега в Америка.

„Полет над кукувиче гнездо“ е история, която се случва в отделение за душевноболни. Кен Киси я е написал в резултат на лични изживявания и я бе написал прекрасно. Историята се разказва от Вожда, индианец, пациент в отделението, който се преструва на глухоням. Едър мъж с потиснат дух, той наблюдава как един обаятелен нов пациент, Макмърфи, започва борба със сестра Ратчид, пуританка, дотогава управлявала безпрекословно отделението с помощта на наркотици и електрошокове. Макмърфи е особено загрижен за едно младо, заекващо и травматизирано от сексуални неуспехи момче, Били Бибит, и го взема под своя закрила. Той урежда на Били любовна среща, която го прави мъж и го освобождава от психическите му задръжки. Сестра Ратчид, побесняла от това, че е загубила властта си над Били, бързо започва да използва и без това голямото му чувство за вина, но не преценява добре силата си. Били се пречупва и се самоубива. Като заявява, че сестра Ратчид е отговорна за смъртта на Били, Макмърфи се нахвърля върху нея, но тя си остава абсолютният владетел на отделението. Макмърфи е подложен на лоботомия и след операцията се превръща във вегетиращо същество. Като акт на милосърдие Вожда го удушава с възглавница и след това с гръм и трясък напуска болницата — може би за да заживее най-после свободния живот, за който го е вдъхновил Макмърфи.

Книгата живо драматизира вечния конфликт между индивида и институцията. Ние измисляме институциите, за да направим света по-справедлив, по-рационален. Животът в обществото не би бил възможен без домове за сираци, училища, съдилища, правителствени учреждения, психиатрични болници и въпреки това, щом веднъж се появят на бял свят, те започват да ни контролират, да ни организират, да регламентират и да ръководят нашия живот, вместо самите нас. Те насърчават зависимостта, за да се запазят вечно, а силните индивидуалности застрашават тяхното всесилие.

Прочетох книгата няколко пъти, преди да се наканя да се срещна с двамата калифорнийски продуценти, които ми я бяха изпратили, и приготвих нещо като либрето на сценарий. Знаех какво ще махна, какво ще оставя, къде ще прибавя и къде ще съкратя по нещо. Също така вече бях решил, че ще променя гледната точка на разказа, който вече нямаше да се води от името на индианеца.

Разказът от първо лице по мое мнение по-добре подхожда за литературата, отколкото за киното. Литературата се занимава с абстрактното царство на словото, където всяко изречение е в състояние да изгради цял нов свят. Подредбата на думите красиво отразява модулациите на мисълта, а медията е съвършено приспособена да предаде потока на съзнанието. Филмът най-общо разглежда света отвън, от по-обективна гледна точка. Образите са конкретни, тъй че имат по-голямо непосредствено въздействие, универсалност и убедителност, но чрез тях е по-трудно да се предаде вътрешният живот на личността.

Изложих своите идеи на продуцентите на вечеря в китайски ресторант в Лос Анжелис. Те представляваха странна двойка — красив млад човек, който разбираше от кино, и духовит прошарен ветеран, който управляваше компания за производство на музикални записи и плочи в Сан Франциско и при него на договор записваха Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл. Казваха се Майкъл Дъглас и Сол Зенц и всъщност тепърва им предстоеше да направят първия си филм заедно. През 1973 г. имената им нищо не ми говореха. Изглеждаха много способни и уверени в себе си, хора, които знаят какво искат да направят и бяха сигурни, че могат сами да намерят всички пари за филма.

По това време за производството на филм със среден бюджет бяха необходими шест и половина милиона долара, сума, която сега няма да стигне дори само за хонорара на някоя от касовите звезди, но Зенц и Дъглас смятаха, че могат да направят „Полет над кукувиче гнездо“ за по-малко от два милиона. Те бяха изчислили, че могат да задържат бюджета нисък, като използват неизвестни актьори и накарат всеки от продукцията да работи с отстъпка от хонорара. Имаха нужда от амбициозен, но евтин режисьор, което се оказа прекрасна възможност за мен, и ми предложиха договор, в който хонорарната сума не бе висока, но се включваха и проценти от печалбата, клауза, която после заработи в моя полза. Като си пийнахме малко повече, аз научих, че Майкъл Дъглас е син на Кърк Дъглас, прочутата кинозвезда. С него веднъж се бях срещнал в Прага. По някое време през шейсетте години Кърк Дъглас предприе пътуване из Източна Европа като американски посланик на добра воля и ме поканиха на прием в негова чест, даден от американското културно аташе. Кърк беше гледал мои филми, ние разговаряхме и като че ли се харесахме един друг.

— Слушай, сега работя по един проект, който страшно ми харесва — ми каза Кърк. — Иска ми се да го погледнеш и ги.

— С удоволствие — отвърнах аз.

— Това е по една книга. Ще ти я изпратя.

Спомена заглавието, но то нищо не означаваше за мен и веднага го забравих. Дадох на Кърк адреса си и зачаках да видя дали ще дойде нещо по пощата. Английският ми едва стигаше да мога да разчета имената на улиците по табелите, така че трябваше да накарам някого да ми преведе книгата грубо на чешки, за да я разбера. Не получих книга от Дъглас, което не ме изненада. Той беше голяма звезда и сметнах, че е казал онези няколко фрази под влияние на момента, като ги е забравил още щом е напуснал стаята.

Когато Майкъл и Сол Зенц ме наеха за филма, отидох в Калифорния и на едно събиране у Дъгласови се сблъсках с Кърк.

— Мистър Форман, вие май сте един кучи син! — заяви той без никакви предисловия. Направо бях шокиран. Всички около нас замлъкнаха.

— Но защо?

— Когато ти изпратих книгата, дори от приличие не ми драсна и една картичка — „Целувки, Форман“ или нещо подобно! А сега, като дойде да живееш вече тук, направо налетя да я снимаш!

Чак тогава разбрах, че книгата, за която Кърк Дъглас ми бе говорил в Прага преди толкова години, е била „Полет над кукувиче гнездо“, затова отговорих:

— Най-смешното е, мистър Дъглас, че и аз си мислех абсолютно същото за вас!

Романът на Киси почти сигурно е бил конфискуван от чешките митнически власти, но естествено те не са информирали нито Дъглас, нито мен за това. Всъщност Кърк Дъглас закупил навремето авторските права на „Кукувичето гнездо“. Той дори изпълнил главната роля в театралната адаптация на Дейл Уосърман на Бродуей през 1963 г. Години наред се опитвал да намери продуценти за филмирането й в големите студии. Никой не искал да се заеме с такъв проект, защото холивудските класации по печалбите свидетелствали, че нито един филм за душевноболни не бил спечелил пари дотогава. Накрая на Кърк му дошло до гуша от непрестанните откази и прехвърлил правата на сина си.

Когато — около десет години след посещението на Кърк Дъглас в Прага — „Полет над кукувиче гнездо“ най-сетне ме намери в „Челси“, аз наистина видях в това събитие пръста на съдбата.