Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (55)

Хотел „Челси“

По-голямата част от приобщаването си към американската култура извърших в хотел „Челси“, който дълги години беше център на нюйоркската „бохемия“ и идеално подхождаше за целта.

Къщата на Лерой Стрийт беше великолепно място, но трябваше да се махна оттам, когато разбрах, че „Излитане“ ще се окаже финансов крах. Иван и аз нямахме достатъчно средства, за да продължим да живеем в нея, затова се преместихме в хотел „Челси“, където живях чак до 1973 г. Тогава този порутен хотел се бе превърнал в дом за Джейнис Джоплин и цяло ято писатели, художници, музиканти, актьори, ексхибиционисти, групари, хипари и гурута. Фоайето беше пълно с картини, с тях гостите често си плащаха сметките. Животът на хотела бе изпълнен с жестове, които търсеха своето значение. Стаята ми се намираше на осмия етаж и гледаше към покрити със сажди тухлени стени, противопожарни стълби и уличното движение, което приличаше на жълта змия от хиляди криволичещи таксита. В стаята имаше нещо като кухненски бокс, двойно легло и фалшива камина.

Сега се чудя как съм успял да съхраня увереността си в себе си. По някакъв начин запазих силното убеждение, че в края на краищата всичко ще се оправи. Бюджетът ми се беше свил на един долар дневно и това страхотно опростяваше нещата, защото продължи седмици наред. Купувах си порция чили и една бира на ден, както и по един хляб за два дни. Бях сит. Открих, че трябва доста да се озоря, за да умра от глад в Ню Йорк. При мен се отбиваха приятели, други приятели ме канеха на вечеря и аз хем не скучаех, хем не оставах гладен.

Разбира се, много помагаше и обстоятелството, че собственикът на хотела бе най-щедрият собственик на хотел в цял Ню Йорк — казваше се Стенли Бард. На първо число всеки месец намирах плик със сметката в стаята си. Когато не бях в състояние да си платя наема, отивах долу в кабинета на управителя.

— Още не мога да ти платя, Стенли — казвах аз.

— О’кей — отговаряше той.

— Или ще платя, или ще умра в хотела, но няма да избягам, знаеш го.

Стенли се усмихваше и махваше с ръка. Жестът и усмивката не се променяха, независимо дали бях трети или осми месец на червено.

Една нощ в „Челси“ ме разбуди пожарната аларма. Беше три през нощта. Изтичах в коридора да видя какво става. Току-що по новините бях видял ужасяващ пожар в един хотел в Токио и в ума ми се въртяха само образите на клетите японци с пламнали коси, които се хвърляха от покрива над десетия етаж, за да се разбият долу на тротоара и да се спасят от мъчението.

В коридора на осмия етаж нямаше никакви признаци на пожар — нито пушек, нито дори мирис на изгоряло. Чак тогава съзнах, че от кръста надолу съм чисто гол. Спях само по къса тениска. Почнаха да се отварят и други врати в коридора и аз се обърнах, за да вляза обратно в стаята си и да се облека.

Тъкмо хванах дръжката на вратата, когато внезапно течение я затръшна право под носа ми. Не можех да придърпам късата фланелка достатъчно, за да прикрия поне топките си. Стоях в коридора и се чудех какво да сторя, когато една млада жена надникна от стаята си в другата част на етажното фоайе. Прикрих, колкото можах, мъжествеността си с шепи.

— Госпожице, може ли да използвам вашия телефон? Току-що се заключих — попитах я аз.

Тя се поколеба само миг и се съгласи. Гледаше дискретно настрани, докато аз по гол задник звънях в рецепцията. Почнах да обяснявам какво се е случило, но човекът на рецепцията се разкрещя истерично:

— Има пожар! Разбирате ли, пожар! Пожар! — и ми затвори телефона.

Съвсем ясно бе, че ще мине доста време, преди да си вляза в стаята. Младата жена изглеждаше съчувствено настроена към мен, но явно в момента мислеше за съвсем други неща.

— Този хотел е много опасен при пожар, не мислите ли?

— Да. Дали нямате случайно някакви панталони?

— Не. Май трябва да се измъкваме колкото можем по-бързо оттук!

— Да. Но все пак трябва да облека нещо…

— Имам само поли, но…

— Дайте ми пола.

Полата беше на ластик и ми легна идеално. Вече бях с покрит задник и мислите за смърт от размазване върху тротоара се завърнаха в главата ми. Отворихме вратата на стаята. Миризмата на дим вече бе стигнала до нашия етаж и се чуваха виковете на хора и плискане на вода няколко етажа по-надолу. Хукнахме към стълбището.

Стълбището в хотел „Челси“ минаваше от партера до покрива, но правеше зигзаги по коридорите на етажите, като продължаваше от другата страна на всеки следващ етаж. Малка група хора, събрала се до парапета на нашия етаж, гледаше надолу към пожарникарите на петия етаж. Техните черни гумени костюми едва се виждаха през облаците бял дим, докато маркучите им пръскаха потоци вода в някаква стая точно до стълбището.

Тълпи зяпачи се бяха накачулили по парапетите от всички етажи над пожара, а хората от по-долните се качваха по стълбите, за да видят по-добре. Бяха облечени в някакви чудновати комбинации от нощници, пижами и обикновено градско облекло, така че моят костюм беше съвсем подходящ. Висок мъж с боси крака и наметнато отгоре му визонено палто стоеше до мен. Беше Клифърд Ървинг, авторът на фалшивата автобиография на Хауърд Хюз. Преди да угасят напълно пламъците, бутилки вино и цигари започнаха да се разменят покрай парапетите. В „Челси“ дори бушуващ пожар можеше да се превърне във вълнуващо театрално представление. Изведнъж всичко замря. На стълбището настана тишина. Можеше да се чуе само звукът от капеща по подовете вода. Двама пожарникари носеха неподвижно тяло върху носилка.

— Мъртва е — каза единият от тях към натрупалите се наоколо зяпачи. Тя беше възрастна жена, която имала фурничка в стаята. Сложила да опече пържола за вечеря и заспала. Месото прегоряло и после се запалило. Някой от улицата забелязал излизащия от прозореца дим. Огънят така и не се разпространил из стаята, но когато пожарникарите нахълтали в пълното с плътен дим помещение, те не забелязали това и започнали да пръскат с маркучите. Литри вода се излели в малката стая. Старицата умряла от задушаване, но дали от дима или от водата, никой така и не разбра.

Пренесоха носилката в пълна тишина през фоайето. Щом обаче асансьорът тръгна надолу, тълпата изведнъж се оживи. Бутилките отново започнаха да се подават от ръка на ръка, пожарникарите заприбираха такъмите си, шоуто продължаваше. След час аз успях да взема резервния ключ от стаята си и да върна полата на момичето, но купонът в хотела продължи до зори.

Мога да си припомня много такива незабравими нощи от престоя си в хотел „Челси“. Една от тях бе коледната нощ през 1971 г.

На Коледа ставам много сантиментален и тъй като имах само три долара, купих си малко бурканче с ерзац — черен хайвер, и малка бутилка сладко шампанско, което нямаше нищо общо с благородното гроздово питие, легнах си в леглото и пуснах телевизора. Сменях каналите, докато попаднах на статичен кадър, в който пламъци весело пламтяха в някаква камина. Изтегнах се, изядох три супени лъжици от хайвера имитация, пийнах чаша от шампанското имитация, гледах имитацията на пламъци, които се багреха в психеделично оранжево и кафяво, и слушах коледни песни от Музак. Толкова ми беше мъчно за самия себе си, че дори бях щастлив.

Чувството на самосъжаление бе наистина великолепно. Отново се харесвах. Бях в Америка и щях да правя големи филми.