Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (13)

Регистрационна книга на един летен хотел

Хаосът от края на войната попрестана след няколко седмици и веднага след като железниците си изработиха някакво временно разписание, братята ми и аз се отправихме за летния хотел на езерото Маха.

Вила „Рут“ беше истинска картина на опустошението, прозорците й бяха счупени, вратите разтворени, което от мебелите не бе плячкосано, бе потрошено или изметнато от влагата; стените бяха обгорени от пожар, във всяка стая имаше купчини изпражнения. Цялата собственост, с която толкова се гордеехме, се бе превърнала в нищо — един голям куп боклук.

„Дано ти се случи да живееш в интересни времена!“ — гласи едно старо китайско проклятие, така че нека ви покажа регистъра за всички обитатели на един малък летен хотел в най-интересния период от историята на Централна Европа.

Когато вила „Рут“ беше построена, Сталин все още се бореше с Троцки в съветското Политбюро, а Хитлер държеше буфонадни речи по бирариите; Чехословакия беше демократична страна, ето защо моите родители щастливо стопанисваха „Рут“ почти дванайсет години и дори печелеха от нея.

Към края на трийсетте години Хитлер беше станал вече толкова силен в Германия, че местният архитект, когото майка ми наела, за да направи някои преустройства в хотела, реши да избяга колкото може по-далече от него. Тъй като беше евреин и далновиден човек, избяга чак в Южна Америка.

През есента на 1938 г., на Мюнхенската конференция, Хитлер взе част от Чехословакия, и то точно тази част, в която се намираше вила „Рут“, и границата с Германия прескочи покрива й. За известно време нашият хотел се намираше в чужбина.

Половин година по-късно Хитлер анексира и останалата част от Чехословакия, така че още веднъж ние не успяхме да се сдобием с паспорт, за да отидем при „Рут“, но това вече нямаше значение. Ние вече не подхождахме на пейзажа и германците скоро реквизираха хотела. Отначало те го използвали като почивен дом за германски майки и деца. По-късно, през войната, посещението било ограничено само за вдовици на военни.

В края на войната пък войниците от Червената армия употребили хотела като казарма. Те бяха направили огнище във всекидневната и изобщо бяха живели в сградата като на лагер под открито небе.

Веднага щом си взехме обратно хотела през пролетта на 1945 г., братята ми се заеха да го ремонтират. Имаше остра нужда от всякакъв вид строителни материали, а повечето от опитните майстори строители бяха заети по други строежи, така че ремонтът отне много труд и пот, както и немалко изобретателност. Прекарах с тях цялото лято, като помагах, колкото можех. Бях на тринайсет години и страшно ми се искаше да върнем стария хотел в предишното му състояние, въпреки че съзнавах, че той никога няма да бъде вече същия. Нищо нямаше да бъде вече същото.

Судетската област беше чудновато място след края на войната. Всички онези момчета, безстрастно замеряли ме с камъни, както и момичетата, наблюдавали боя, бяха депортирани обратно в онова, което беше останало от Германия. Учителят, който се беше опитал да ме защити, също си бе отишъл. Всъщност всички германци си бяха отишли.

Те бяха напуснали страната много набързо, така че чешките опортюнисти се възползваха от ситуацията. Настаняваха се и завземаха къщите, фермите, мебелите, сечивата и всичко, което германците в бързината бяха изоставили. Много от новите собственици бяха хора, които само искаха да грабят, да натрупат лесна плячка и след това да се махнат оттам. Те кръстосваха изоставените селища и вземаха всичко, което можеха да носят. Нямаха време да почакат да изсъхне боята.

Ние с братята ми гледахме на бъдещето по различен начин. Поставяхме един след друг пластовете боя. И не оставихме ни едно ъгълче от нашия хотел небоядисано. След две години щеше да се окаже, че опортюнистите са били много по-добре запознати с политическото положение в страната. През 1948 г. „Рут“ щеше да бъде „национализирана“ от новото комунистическо правителство. То нарече хотела „Възстановителен център“ и изпрати на почивка в него свои кадри и хора от специалните войски. Понеже бях малолетен и нямах никакво друго жилище, разрешиха ми да запазя стая в него чак до 1953 г. Когато навърших пълнолетие, загубих стаята и по този начин и последната връзка с нашия стар семеен хотел беше прекъсната.

По-късно дадоха сградата на някаква фабрика и десетки години работниците и служителите от фабриката летуваха там, а през 1991 г., след Нежната революция, старата двуетажна постройка този път беше „приватизирана“ и върната отново на семейството.

Но аз много избързвам.

През 1945 г., докато поправяхме „Рут“ с моите братя, някой ми донесе вестникарска изрезка. В нея се описваше някакво училище за сираци от войната, което новото правителство организираше в градеца Подебради. Мястото трябваше да бъде само за момчета, а обучението щеше да следва модела на английските частни училища. Учениците щяха да живеят в общежития, щяха да получат добро академично образование, да изучат практически умения в разни работилници и да се развиват физически с много спортни упражнения.

Училището изглеждаше тъкмо като за мен, затова аз седнах и написах едно писмо до управата, а скоро след това получих покана за събеседване.

Харесах сънливия малък град на брега на Елба от пръв поглед. Чехословакия не беше видяла много битки през войната, нямаше и много американски бомбардировки, затова Подебради изглеждаше напълно недокоснат от военните събития. Имаше голяма балнеолечебница за сърдечноболни, които сърбаха тяхната „Подебрадка“ — богата на желязо минерална вода, разхождаха се из парковете и крайречните булеварди, дремеха по време на концертите на открито. Най-прочутият син на града, Иржи, крал на Чехия през XV век, стоеше на бронзов пиедестал на главния площад и надничаше надолу към мръсните автобуси, които изригваха облаци мазен пушек.

Училището беше подслонено точно в стария замък на краля, който гледаше към реката и моста над нея. Много се притеснявах дали ще направя добро впечатление на веселия основател на училището, господин Яхода, и трябва да съм успял, защото той ме покани да се върна в Подебради наесен.

Когато се представих отново там през септември, бях много изненадан от големия брой мои нови съученици в училището за сираци от войната, които все още си имаха по цели двама родители. Наистина, имаше и деца, които като мене бяха загубили семействата си, но се оказа, че са доста момчетата с татковци министри, дипломати, от стари богати пражки семейства, имаше дори деца на видни комунистически функционери.

По-късно научих, че скоро след освобождението, когато господин Яхода предложил своя проект за училището пред Министерството на образованието — училище за момчета, жертви на войната, — всички политически партии подкрепили тази безупречна и високоморална идея. Стипендии, субсидии и дарения започнали да се сипят от всички страни и Яхода получил пълни права сам да си избира учителите. Скоро станало очевидно, че той започва да създава най-доброто училище в страната и както новият комунистически елит, така и старите капиталистически богаташи започнали да се натискат да вредят синовете си при сирачетата.

Съвсем ясно е, че се бях уредил с едно наистина чудесно образование.