Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (48)

Парите на Карло Понти

Още през лятото на 1967 г. аз имах много по-големи неприятности от това да ми спрат филма „за вечни времена“. Карло Понти си искаше от Чехфилмекспорт своите 80 000 долара и „Барандов“ побърза да ме нарочи, че аз съм провалил договора. Нямаше никакво значение, че клаузата за седемдесет и петте минути беше пълна глупост и че не бях чел договора, защото го бяха написали само на английски, или пък че хората от Чехфилмекспорт ми бяха казали да подпиша. На реда с многото точки се мъдреше моето име, така че аз носех отговорността за парите.

В Чехословакия през 60-те години 80 000 долара беше астрономична сума. Държавната банка толкова отчаяно се нуждаеше от твърда валута, че чешките туристи, които пътуваха на Запад, можеха да си купят от нея само по двайсет долара. Ако на „Барандов“ се наложеше да плати на Понти всичките тези пари, непременно трябваше да се намери някаква изкупителна жертва. Можеха да ме обвинят в „икономически щети, причинени на държавата“ — криминално престъпление, което предвиждаше безусловна присъда от десет години затвор.

Бях уплашен, мислех си често за момичето от Зруч с кървящи ръце във вонящата, мръсна от нечистотии тоалетна чиния. Заминах за Лондон и помолих за среща с Понти, човека, който държеше съдбата ми в ръцете си. По това време Иван също бе в Англия и дойде с мен за подкрепа. Този път не се готвихме за срещата чрез пушене на хашиш, но моят английски изведнъж се извиси до истинско красноречие, което оттогава не съм постигал. Картинно описах на Понти какви са чешките затвори, какво могат да направят с човека няколко години, прекарани в тях, как не бих могъл да оцелея след подобна участ. Понти се изправи, преди да бях свършил:

— Боже Господи, Милош! Та аз нищо не знаех за това! Нямах и най-малката представа! Разбира се! Ще се погрижа да оправим нещата!

Почувствах такъв прилив на благодарност, че едва не му целунах ръцете. Втурнах се обратно в хотела и се обадих в Прага:

— Всичко е наред! Току-що се срещнах с Понти и той вече не си иска парите.

На следващата сутрин се обадиха от Прага:

— Какво е това? Защо ни баламосваш? Току-що говорихме с господин Понти и той потвърди настояването си договорът да се спази стриктно! — и ми наредиха да се обадя пак след пет дни за „спешни консултации“. Брадвата всеки момент щеше да се стовари върху врата ми. Отчаян, аз заминах за Анеси, Франция, където точно тогава се провеждаше филмов фестивал, посветен специално на чешката Нова вълна. Надявах се някак си да се продам за 80 000 долара. Познавах Клод Льолуш и смятах да го помоля да ме свърже с някои западни разпространителски фирми, но се оказа, че той не е в страната. Хващах се за сламки, като разказвах на който ми падне за положението, в което се намирах, когато налетях на Клод Бери.

Сигурно се бе намесила съдбата, защото Бери веднага, на място реши, че ще се погрижи за мене. Грабна най-близкия телефон и започна да звъни. Самият той предложи да инвестира 11 000 долара и бързо организира прожекция на „Балът на пожарникарите“ за Франсоа Трюфо и други продуценти, режисьори, кинокритици — хора, които обичаха киното. Те биха могли да покрият останалата част от сумата.

Нямах копие на филма, което да предложа за прожекцията, но кризите чудесно подтикват към изобретателност: Иван, върнал се вече в Прага, убедил Ян Немец по някакъв начин да открадне от един сейф в „Барандов“ копие на „Балът…“. После Павел Юрачек, който идваше в Париж по друга работа, донесе филма.

Копието, разбира се, нямаше субтитри, затова по време на прожекцията на ужасен френски аз превеждах на Бери и Трюфо. Не знам по какъв начин, но те разбраха всичко. След два дни Бери отлетя за Прага с 80 000 долара и закупи правата за разпространение в чужбина на моя забранен филм.

Накрая „Балът на пожарникарите“ бе избран за закриването на Нюйоркския филмов фестивал през 1967 г. и го номинираха за „Оскар“. На Клод Бери му се наложи да го разпространява по целия свят. Този филм стана моят кораб за Америка.