Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (46)

Балът на пожарникарите

Когато се провалиш в нещо, естественото ти желание е да се хвърлиш отново в работата и да натискаш здраво, за да възмездиш провала.

Върнахме се от Италия и Иван отиде да снима някакъв филм, а ние с Папоушек незабавно се заловихме да пишем сценарий за дезертьор от армията, който се крие в кулоарите и мазетата на концертната зала „Люцерна“. Заминахме за планината Крконоше, където в хотела имаше великолепна маса за билярд, но въпреки това писането вървеше бавно и мъчително, а по едно време направо спря. Мисля, че твърде много се стараехме, но може би в самата история имаше някакво фатално вътрешно противоречие. Иван пристигна да помага, но и той не успя да ни измъкне от задънената улица.

Потиснати и раздразнителни, ние тримата решихме да зарежем сценария и да отидем на бала, устроен от местната пожарна команда. Щяхме да погледаме празнуващите, да пийнем, може би да пофлиртуваме с някои хубави момичета, да се отпуснем. Така или иначе нямаше какво друго да правим в онази съботна вечер.

Пожарната команда във Врхлаби се състоеше само от доброволци. Повечето от членовете й бяха работници. В пожарната идваха да се забавляват и наистина се забавляваха. Организираха конкурси за красота, в които участваха некрасивите им дъщери. Уреждаха си предметни лотарии. Пиеха и се караха с жените си и бяха абсолютно верни на себе си.

В неделя Папоушек, Иван и аз просто не можехме да приказваме за нищо друго, освен за бала. В понеделник почнахме да нахвърляме впечатленията си на хартия, почвайки с „ами какво би станало, ако…“ А във вторник вече пишехме сценария.

Сценарият се пишеше самичък. Когато възникнеха някакви въпроси, просто отивахме до Врхлаби и проверявахме при пожарникарите. Намерихме кръчмата, където те си пиеха биричката, играеха на карти, удряха билярдните топки. Когато ни опознаха, разговаряха с нас съвсем свободно. След шест седмици бяхме готови с последния вариант на сценария „Пожар, момичето ми!“ или „Балът на пожарникарите“.

Това, което видяхме на бала, се превърна в основа на сценария. Около него се изграждаха и останалите ситуации. Възрастен пожарникар е натоварен да пази наградите за лотарията, които мистериозно започват да изчезват, конкурсът за красавици интересува повече майките на девойките, отколкото самите девойки, а върху членовете на журито се оказва чудовищен натиск. В същото време в града избухва пожар.

Шебор хареса сценария и докато той задвижваше производствения процес, аз се върнах във Врхлаби. Регистрирах се в местния хотел и станах редовен посетител на кръчмата до пожарната. Всяка вечер в продължение на две седмици заедно с пожарникарите затваряхме заведението. Все още притежавах куража, който човек задължително трябва да има, ако иска да снима такъв вид филми. Когато напуснах града, вече бях избрал изпълнители почти за всички роли — хора, които харесвах и които ме харесваха.

Тъкмо вече бяхме готови да влезем в продукция, Ерга и Понти изведнъж решиха да инвестират във филма. Понти даде 80 000 долара. На хартия това го правеше истинския продуцент на филма, въпреки че нито веднъж не стъпи на снимачната площадка, но затова пък парите му ни предоставиха възможността да снимаме филма на цветна лента. По това време повечето филми, произведени в „Барандов“, се снимаха черно-бели. Само най-изтъкнатите и заслужили кинорежисьори, оказали се по една случайност също и най-влиятелните партийци, получаваха разрешение да използват източногерманска цветна лента „Орво“, чиито цветове бяха неравни, меки, лирични — немного подходящи за комедия. С парите на Понти можехме да купим качествена, западна цветна лента. Исках да снимам „Балът на пожарникарите“ в цвят просто защото това щеше да приближи филма още повече до действителността. Обикновено не се вълнувам много по отношение на цвета във филмите си, въпреки че държа черното да е винаги истинско черно, а кожата на актьорите да не изглежда като балсамирана.

Останаха ни и достатъчно долари, за да си купим „Елемак“, комбиниран фарт и кран, с който беше много по-лесно да се снимат сцените с танците. Нашите пожарникари нямаше да се препъват между релсите на фарта и кабелите, които съпътстват обикновената барандовска продукция, затова, общо взето, инвестицията на Понти ми се струваше великолепен удар от наша страна.

Завърнахме се във Врхлаби и започнахме да снимаме. В състава нямаше нито един професионален актьор, а всички наши пожарникари доброволци освен това работеха и в местната фабрика на пълно работно време. Ставаха в пет сутринта, продупчваха си присъствените карти в шест, продупчваха ги отново при излизане от работа в два, отиваха си вкъщи, хапваха, преобличаха се и пристигаха на снимки. Ние започвахме да снимаме в четири следобед и работехме до десет или единайсет вечерта, ден след ден, цели седем невероятни седмици.

Пожарникарите бяха ентусиазирани и самопожертвувателни и немонтираният материал, който гледахме, беше прекрасен. Използвах същите работни методи като в „Черен Петър“. Не показвах изобщо сценария на изпълнителите. Изигравах всяка сцена пред тях и после, когато камерата вече се въртеше, ги оставях сами да намерят най-верните думи. Структурата на сценария не се промени кой знае колко, но диалогът, ритъмът, поведението на героите станаха много по-автентични.

Когато после се затворих в монтажната насаме със заснетата лента, осъзнах, че окончателният вариант трябва да бъде сравнително кратък. „Балът на пожарникарите“ разказваше за едно събитие, следователно отговаряше на всички Аристотелови изисквания за единство на мястото и действието, но в този случай това качество работеше срещу емоционалното въздействие на филма. Нямаше главни герои, с които публиката да се идентифицира, нямаше персонаж, който да тегли филма.

При завършването на монтажа дължината на готовия филм се закова точно на седемдесет и три минути, но аз останах много доволен от това. Единствено ме притесняваше как ще го посрещнат апаратчиците от културата. Повечето от тях се отличаваха с пълната си липса на чувство за хумор и си знаех, че няма да харесат моята реалистична комедия. Надявах се, че поне Понти ще я хареса и ще уреди разпространението й чрез някоя западна фирма. По това време в Чехословакия гласът на твърдата валута бе вече по-силен от този на партията.

С Понти поддържахме връзка през цялото време на продукцията. Ерга дори посети снимките цели два пъти. Той ми харесваше, защото не бе претенциозен. Беше започнал с износ на спагети и макарони, а последния път, когато чух за него, работеше в сферата на хотелиерския мениджмънт, така че за него бизнесът си беше бизнес. Бе женен за кинозвезда, Сандра Мило, но си оставаше земен и сърдечен човек, който искрено обичаше чешкото кино.

Какъвто и епизод да покажехме на Ерга, той правеше едно и също стандартно предложение:

— Трябва му повече любов! — като под любов разбираше голи момичета.

Нямах нищо против любовните сцени или голите момичета, но не виждах никакъв начин да ги включим в нашата история. Обсъждахме тази тема с Ерга няколко пъти и вече мислех, че в края на краищата е приел моята гледна точка.

Щом завършихме първия, груб монтаж на филма, поканихме Понти в Прага да гледа работното копие. Той се появи с обичайната си свита на голям филмов магнат, което беше много добре, защото не ми се искаше да му показвам филма в празна зала. Бях убеден, че колкото повече публика го гледа, толкова повече смях ще пада.

Но на онази първа прожекция в залата се чуха само няколко кикотения, и то в началото на прожекцията. После и те замлъкнаха. В помещението настъпи тишина, която нарастваше, сгъстяваше се и властваше. Филмът свърши, лампите светнаха и Понти се изправи. Кимна ми, погледна встрани и се насочи към изхода. Мълчеше. Антуражът му се поусмихна с известно неудобство, а след това и те си отидоха.

Малко след това се разчу, че Понти си искал обратно 80-те хиляди долара. Официално причината била в някакъв пропуск при съставянето на договора. Дори не бях чел договора с Понти, който хората от Чехфилмекспорт ме накараха да подпиша, защото английският ми беше далеч от нивото, на което бе написан. Казаха ми да се подпиша на реда с многото точки и аз се подписах. Сега обаче узнах, че една от клаузите в окончателния вариант на договора уточнявала, че Понти ще закупи от нас седемдесет и пет минути готов филмов продукт. Ние му бяхме предали само седемдесет и три минути, следователно го бяхме измамили с две минути и той обявил договора за разтрогнат и невалиден.

По-късно ми обясниха какви всъщност са били възраженията на Понти. Той бил почувствал, че ние сме се подиграли с обикновения човек, което не било добро от гледна точка на бизнеса. Не мина и месец, и комунистическите бюрократи предявиха почти същото обвинение срещу „Балът на пожарникарите“. Казаха, че съм се подигравал с работническата класа, което пък не беше добро за ТЕХНИЯ бизнес. Италианският милионер и партийните апаратчици споделяха една и съща фалшива сантименталност по отношение на Обикновения човек, тази митична конструкция, сътворена от некадърни философи и статистици, защото нито той, нито те знаеха всъщност как живеят и какво мислят обикновените хора.