Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (9)

Към шест часа сутринта ние помъкнахме с нас Пол, все още сънен, но доста доволен от приключението, което започваше. Той мъжествено крачеше между нас. Щом стигнахме Малкото око, намерихме на първата примка една сипка. Пол веднага я освободи, погледна я и се разрева с глас, като викаше и се давеше от сълзи:

— Тя е мъртва, тя е мъртва.

— Ами разбира се — каза Лилѝ, — примките са за това — да ги убиват.

— Не искам, не искам, трябва да я съживим.

Той се опита да духне в човката на птицата, после я подхвърли нагоре, за да й помогне да литне. Но нещастната сипка отново падна тежко на земята, като че ли никога не бе имала криле. Тогава малкият Пол насъбра камъни и започна да ги хвърля по нас с такава ярост, че трябваше да го грабна в ръцете си и да го отнеса вкъщи.

Съобщих на мама колко много съжалявам, че ще трябва да го оставя.

— Не мисли за него — отговори ми тя. — Той обожава сестричката си и е много търпелив с нея. По цял ден я забавлява. Нали, Пол?

— Да, да, мамо.