Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (26)

Последната седалка, гърбом към конете, беше празна. Понеже мама и Пол повръщаха, когато се возеха с гръб към посоката на движението, цялото семейство се намести сред селяните, а аз седнах отзад съвсем сам.

С разхлабени поводи конете потеглиха в лек тръс.

Продължаваше да вали.

Сгушил глава между раменете, затворен в себе си, аз дъвчех стръкче мента. В джоба си стисках една примка, която нямаше вече смъртоносна стойност, а се беше превърнала в свещен предмет, в реликва, в обещание. Далече се извисяваха сините, вечни очертания на любимия Тауме, който през дъждовната пелена властвуваше над околните хълмове. Мислех си за кривата круша под рида на Бом Сурн, за звънките капки на изворчето под Фон Брегет, за трите мушици в дола на Прекатори. Мислех си за килима от мащерка на Ла Пондран, за кукучите, огласени от птици, за пеещия камък, за меката лавандула по камънака на пустеещите земи.

От двете страни на тесния път безкрайно се нижеха голи каменни стени, обрасли с каменоломки, окъпани от дъжда.

Високата таратайка пращеше, железните джанти трошаха чакъла, лекият тръс на конете отекваше по камъните, камшикът глухо изплющяваше като мокър патрон.

Отвеждаха ме далеч от моята родина и топлите капки дъжд се стичаха по лицето ми, вместо моите непролети сълзи… Не отивах към някаква цел, с изпъчени гърди и ведро чело. Самотен, потънал в неизразимо отчаяние, аз бях загърбил предстоящото, както кралица Брюно^[1] с руси коси, сплетени с опашката на коня, дълго е била влачена по камъните.