Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Château de ma mère, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Марсел Паньол

Заглавие: Славата на моя баща

Преводач: Добринка Савова-Габровска

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: мемоари/спомени

Националност: френска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: декември 1979 г.

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Светлана Йосифова

Коректор: Мина Дончева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068

История

  1. — Добавяне

Когато най-сетне отидохме да спим, вече не ми се спеше. Беше твърде късно. Смятах да си поговоря с Лилѝ — майка ми беше сложила за него един сламеник в стаята ми, — но той беше малко „прекалил“ с виното и заспа, без да има сили да се съблече.

Легнал по гръб, с ръце на тила и широко отворил очи в тъмното, аз си припомнях различни моменти от тази хубава вечер, озарена от добротата на чичо Жул, когато изведнъж ме обзе страшно безпокойство — сетих се за случката с войника Тринкет Едуар, която баща ми един ден разказа на масата. Този Тринкет, братовчед на господин Бесон, по онова време служел в Тараскон. Татко Тринкет, който бил вдовец, обожавал единствения си син и много се тревожел за него. Та един ден, за голяма своя радост, той открил, че полковникът на полка бил не някой друг, а неговият най-добър приятел от детинство. Той начаса грабнал перото и му написал дълго писмо, за да му припомни трогателни случки и да му препоръча сина си — изключителна личност и негова единствена утеха на стари години.

Полковникът — верен приятел — тутакси заповядал да извикат Тринкет Едуар, за да го увери, че е благоразположен към него, но дежурният старшина, застанал мирно, му заявил, че изключителната личност от осем дни е в извънреден отпуск, за да присъствува на погребението на стария си баща, да утеши майка си, обляна в сълзи, и да уреди деликатните наследствени въпроси с четиримата си братя и сестри.

Полковникът едва не умрял от апоплектичен удар и конната жандармерия започнала да търси шегобиеца.

Тъй като Тараскон е малко градче и хората са разговорчиви, още същата вечер го открили в хотела Трите императора, където той си въобразявал, че е четвъртият, защото се криел в стаята на една червенокоса слугиня, която го хранела за сметка на кухнята. Стражарите нахълтали, когато довършвал първата третина на пастета от дроздове и войникът Тринкет Едуар, окован във вериги, бил върнат в казармата, а полковникът за цели три седмици го хвърлил в карцер, пълен с плъхове.

Ето какво може да се случи, когато те препоръчват, без да си го искал.

Наистина аз знаех, че господ не съществува. Но не бях съвсем сигурен. Има толкова много хора, които ходят на черква и дори сериозни хора. И чичо ми често говореше на господа, а пък чичо не беше луд.

След дълъг размисъл стигнах до заключението — не много рационално, — че господ, който за нас не съществуваше, за други сигурно съществува, както английският крал е само за англичаните.

Но тогава чичо ми е постъпил доста необмислено, като е привлякъл вниманието на бога към нас. Този бог, ако разгледаше нашия случай (и може би тъкмо това вършеше в момента), сигурно щеше здравата да се ядоса, също както полковника, и вместо да ни изпрати вяра, аз се опасявах, да не би да запрати по нас някоя и друга мълния, та къщата да се срине над главите ни. Но понеже чувах през стената спокойното и доверчиво хъркане на чичо Жул, аз мислено се успокоих, че богът, който чичо ми почиташе, сигурно нямаше да му нанесе такъв удар и че можех спокойно да спя поне през тази нощ. И аз веднага го сторих.

Ловът на другия ден се провали, защото ловците тръгнаха без нас. Ние се събудихме към обед и пийнахме само по една „чеснова водичка“, което ще рече — няколко скилидки чесън, сложени да кипнат във вряла вода. Следобедът мина доста печално, край огъня, а малкият Пол, чиято свръх сънливост не му даде възможност да злоупотреби като нас с яденето, хрускаше последните захаросани кестени и ни наричаше „лакомии“.

Но втората нощ оправи нещата и зимният лов започна, както му е редът.