Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (48)

Понеделник сутринта, когато се спускахме към града, баща ми отказа да се възползува от магическия ключ. Той погледна как този ключ проблясва в дланта му, после отново го пъхна в джоба си с думите:

— Първо, много по-лесно е да слизаш, отколкото да се изкачваш, и, второ, — сега не носим храна, значи няма смисъл днес да рискуваме.

Ние слязохме по обичайния път. Но още същата вечер, излизайки от училище, татко отиде някъде за половин час. Когато се върна, той стискаше под мишница три или четири книги. Не мога да кажа колко беше точният им брой, защото това бяха само куп напечатани страници с пожълтели, нащърбени от времето краища, напомнящи бродериите по фустите на баба ми.

— Сега ще изучим основно въпроса — каза татко.

Тези книги представляваха отделните томове от няколко научни труда, в които се разглеждаха въпроси като: „Канали и водопроводи“, „Напояване на необработваемите земи“, „Водонепропускливи облицовки“, така както се разглеждаха още по времето на господин Вобан^[1].

— Само в старите книги — ме поучаваше татко — човек намира най-много здрав смисъл и най-изпитаните рецепти.

И той пръсна по масата тези вдъхващи уважение останки и веднага започна работа.