Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (63)

Наложи се да разтворим куфарите, да изпразним торбите, да разопаковаме денковете и тази изложба трая около четвърт час. Най-сетне всичките ни жалки съкровища бяха пръснати по тревата, по наклона на насипа като награди на панаирджийско стрелбище. Солницата блестеше, балерината повдигаше крачето си, големият будилник, верен звездоброец, безпристрастно показваше четири часа и десет минути дори и за тъпия грубиян, който го гледаше подозрително. Багажът ни бе прегледан обстойно и продължително.

Количеството храна възбуди завистта на този шкембелия.

— Мирише ми на обир на бакалница — с подозрителен вид каза той. После със строгостта на митничар огледа чаршафите и одеялата.

— А сега — пушката — отсече той.

Пазеше я за накрая. Докато отваряше калъфа, попита:

— Заредена ли е?

— Не — отвърна баща ми.

— Имате късмет.

Пазачът отвори пушката и долепи око до цевта, като до телескоп.

— Чиста е. Пак имате късмет.

Той затвори пушката, която щракна като капан за мишки и добави:

— С тая бракма може да изтървете някоя яребица, но напълно е възможно да убиете някой пазач. Пазач, който и не подозира.

Той мрачно ни изгледа. Тогава ясно видях, че глупостта му нямаше граници. По-късно, в лицея, когато прочетох следната мисъл на Бодлер: „Глупостта е изписана върху челото на бика“, веднага си помислих за него. Липсваха му само рога. Но за чест на жените, надявам се, че са му сложили.

Изведнъж пазачът доби съучастнически вид и каза:

— Къде са патроните?

— Още нямам патрони — каза татко. — Ще ги направя преди откриването на лова. Заради децата не обичам да държа пълни патрони в къщата си.

— Естествено — отвърна пазачът, като ме гледаше строго. — Когато едно дете казва фалшиво име и мисли за взлом, липсва му само заредена пушка.

Бях доста поласкан от тази оценка и от десет минути вече си мислех да се хвърля към него, да му взема пистолета и с най-голямо удоволствие да го убия. Кълна се, че ако не беше това огромно куче, което мимоходом би ме глътнало, щях да опитам.

Той върна пушката на баща ми и още веднъж огледа нашите вещи, пръснати по тревата.

— Не знаех — каза той, като гледаше подозрително, — че в училищата са толкова добре платени.

Баща ми печелеше по сто и петдесет франка на месец, но той се възползува от забележката, за да каже:

— За това би ми се искало да остана.

— Ако ви уволнят, ще бъде по ваша вина. Аз не мога нищо да направя. Сега ще си приберете багажа и ще се върнете там, откъдето сте дошли. Аз ще си напиша рапорта, докато всичко е още прясно. Хайде, Масток, да вървим!

Той подръпна синджира и отведе чудовището, което с отчаяно ръмжене извръщаше поглед към нас, сякаш съжаляваше, че не бе ни прегризало гръкляните.

В този миг звънецът на будилника експлодира като фойерверк. Мама нададе слаб вик и падна в тревата. Хвърлих се към нея, а тя припадна в ръцете ми. Пазачът, който се беше спуснал по наклона, се обърна и видя сцената. Започна да се смее и ухилен каза:

— Хубав номер, ама тия не ми минават.

После с несигурна крачка се отдалечи, дърпайки животното, с което си приличаше.