Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (38)

Като скърцаше на завоите, трамваят, мигайки със светлините си, най-сетне изскочи от мрака на тунела и спря точно пред нас.

Един служител с униформена фуражка отвори вратата и тълпата ни понесе напред. Мама, повлечена от две пищни стринки, се настани на чудесно място, без да положи никакви усилия, а ние, мъжете, останахме прави на задната платформа, заради обема на багажа ни. Баща ми подпря раницата до стената на трамвая, но щом тръгнахме, фунията и тиганът (въпреки кестените) нескромно зазвънтяха като черковни камбани.

Тунелът, осветен едва-едва от газени лампи в нишите, непрекъснато извиваше и след четвърт час скърцане и друсане ние излязохме от недрата на земята точно в началото на булевард Шоф, едва на триста метра от мястото на тръгването. Баща ми ни обясни, че това странно дело е било започнато едновременно от двете страни и че подземните групи, след продължителни лутания и криволичения под земята, са се срещнали съвсем случайно.

Пътуването на открито беше приятно и доста кратко и аз се изненадах, когато видях, че баща ми се готви за слизане — не познах Ла Барас.

В града единствените белези, че зимата е дошла, са бумтенето на печката, шалът, топлата пелерина и фенерджията, който бързаше да запали фенерите, още докато закусвахме следобед. Но околностите, които приличаха на рисунка с перо, ми показаха истинското лице на сезона.

Под слабото зимно слънце, бледо и немощно като монах, ние отново стъпихме на познатия ни път. Той беше станал много по-широк. Месец декември, като нощен кантонер, беше изгорил бурените и оголил каменните стени. Мекият летен прах, приличен на стрит на брашно минерал, който се виеше на такива хубави облаци, щом го докоснеш с крак, сега се беше вкаменил и ръбчетата на издълбаните от колите бразди се ронеха на буци под краката ни. Хилавите смокини разперваха над стените клоните си като скелети и повета висеше като накъсани въжета. Ни щурци, ни гущери. Никакъв звук, никакво движение. Само маслините бяха запазили листата си, но видях, че трепереха от студ и че хич не им беше до приказки.

Но ние бяхме така екипирани и така натоварени, че не усещахме студа и вървяхме с бодра крачка по този непознат път. Без да спираме, ние похапнахме с апетит и пътят ни се стори по-къс. Но щом започнах да различавам конуса на Червена глава, слънцето внезапно се скри. То не залезе в гордо, лъчисто сияние, не потъна в пурпурни и алени отблясъци, а някак плахо, като с нежелание, се плъзна под сивите безформени облаци. Веднага се смрачи и небето, сякаш от памук, захлупи като с капак върховете на хълмовете, които вече ни заобикаляха.

Вървейки, аз си мислех за скъпия ми Лилѝ. Къде беше той сега? Щяхме да стигнем на вилата едва по тъмно. Може би щяхме да го заварим седнал на прага, а до него торбичката, пълна с дроздове? А може би беше тръгнал да ме посрещне? Не смеех да се надявам на такова нещо, защото беше късно и студено. В лилавия здрач от небето бавно започна да се сипе леден, воден прах. И тогава, през този ситен дъжд, видях да проблясва пламъчето на първия газен фенер. В подножието на хълма, той известяваше, че селото е близо. В жълтия кръг светлина, който потрепваше върху мокрия път, аз различих един силует с качулка.

Изтичах към него, а Лилѝ — към мен. Спрях на две крачки. Той също се спря и като голям ми протегна ръка. Без дума да кажа, аз силно, по мъжки я стиснах.

Лилѝ се беше зачервил от вълнение и радост. Аз сигурно съм бил още по-червен от него.

— Чакаше ли ни?

— Не — отговори той. — Дойдох да видя Дюрбек.

И ми показа зелената порта.

— За какво?

— Беше ми обещал крилати мравки. Има ги колкото щеш по върбата, дето е в края на неговата ливада.

— И даде ли ти?

— Не. Нямаше го. И реших малко да го почакам. Мисля, че е отишъл в Камоан.

Но в този момент портата се отвори и оттам се показа едно малко муле. То теглеше една таратайка със запалени фенери, а лично Дюрбек държеше поводите. Минавайки покрай нас, той извика:

— Привет на дружината.

Лилѝ целият пламна и бързо изтича към мама да й вземе багажа.

Не му зададох повече въпроси. Бях щастлив, защото разбрах, че ме беше излъгал. Да, той беше дошъл да ме чака в сивкавата коледна нощ, под този ситен леден дъжд, чиито блестящи капчици бяха посипали дългите му мигли. Беше слязъл чак от Белон, този мой малък брат от горите. Беше стоял с часове и щеше да стои, докато се спуснеше нощта, с надеждата да види при завоя на блесналия от дъжда път островърхата качулка на своя приятел.