Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (50)

Този пазач — на последния замък — ни вдъхваше същински ужас и ние, треперейки, минахме през неговите земи. За щастие той не се показа и два часа по-късно, край кръглата маса, ние стократно благославяхме Бузиг.

На масата не стана дума нито за пазача, нито за кучето. Но когато си легнахме в нашата стаичка, ние с Пол доста си поговорихме — обсъдихме най-различни варианти за премахване на неприятеля: ласото, трап с шест ножа, забити с острието нагоре, или примки от телени жици, пура, напълнена с барут. На Пол, който вече четеше по малко приключенски романи, му дойде наум да направим отровни стрели от папур, като през една дупка ги пъхнем в няколко гроба на селското гробище. Тъй като аз взех да споря доколко този метод е ефикасен, Пол призова на помощ бразилските индианци, които няколко месеца пазели трупа на старейшината, за да потопят върховете на стрелите си в застиналата кръв на вонящия труп и да ги направят отровни.

Докато го слушах, заспах и в прекрасния си сън видях пазача — обезобразен от избухването на пурата, със забити в тялото стрели, същински бодливец — как ужасно се гърчи от отровата и как най-после пада в дъното на ямата и шестте ножа го промушват, а Пол танцува като вампир, пеейки безмилостно: „Същинско цедило“.