Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (6)

Примките „за мишки“ — не по-големи от чинийки, се оказаха страшно силни. Те притискаха шийката на птицата с такава невероятна бързина, че един голям кос никога не успяваше да се измъкне.

Докато подплашвахме птиците да летят към нашите ловци, ние слагахме примките ту по земята, ту покрай бърдото или на някой чепат клон, който пречупвахме, за да го препречим сред листака на кукуча^[1] или както Лилѝ го наричаше „беснурка“. Това дърво, което така често се споменава в пастирските поеми, е отрупано с гроздове червени и сини плодове — лакомство за всички птици.

Примка в кукуча означава сигурен улов на някоя овесарка, кос, зелена сипка или дрозд.

Цяла сутрин, изкачвайки се към върховете, ние слагахме примки, после нашата четворка спираше да хапне до някой извор, под шарената сянка на някой бор.

Ловджийските ни чанти винаги бяха претъпкани с храна, но ние омитахме всичко, до последната троха. Докато ядяхме омлета с домати — чудесен, когато е студен, — пържолите цвърчаха върху жаравата.

Понякога чичо Жул, с пълна уста, внезапно грабваше пушката си и между клоните стреляше по нещо, което никой не беше видял — и изведнъж на земята тупваше я гривяк, я авлига или ястреб.

Когато оставаха само кокалчетата от пържолите и коричката от сиренето, ловците се изтягаха върху легло от суха трева, и си почиваха, покрили лицата си с носна кърпа, за да се пазят от мушиците. А ние с Лилѝ се изкачвахме към бърдото за първата обиколка на примките.

Отлично помнехме местата, дърветата, храстите, камъните. Още отдалече веднага забелязвах, че някоя примка не е на мястото си, и се спусках натам, увлечен като трапер, който очаква да види впримчена някоя сребърна лисица или самур.

Почти винаги намирах под дървото или близо до купчината камъни някоя удушена птица, заплетена в примката. А когато не намирахме нищо, вълнението ни достигаше до краен предел, също като вълнението на човек, който е заложил на четири числа, разбрал е, че първите три съвпадат, и очаква да чуе четвъртото.

Колкото по-далече намирахме примката, толкова по-голяма беше жертвата, която я бе влачила след себе си.

Ние се промъквахме през храстите, като описвахме концентрични кръгове, които се стесняваха край мястото, където беше сложена примката. Често се случваше да намерим някой хубав кос, едър алпийски дрозд, див гълъб, пъдпъдък, сойка.

Друг път не намирахме примката. Някой ястреб я беше отнесъл заедно с жертвата. Агонизирайки, тя навярно шумно е биела с криле и с това е привлякла вниманието на пернатия крадец.

Случваха се и забавни разочарования: ту виждахме тлъсти плъхове, ту огромен гущер или голяма стоножка с меден цвят. Един ден дори след дълги търсения, изпълнени с надежда, ние открихме бяла кукумявка — много висока на жълтите си крака, с настръхнала перушина, тя танцуваше с примката около шията. Полузадушена и шепнейки проклятия, тя ни посрещна недоволна, а очите й просто щяха да изхвръкнат. Докато, леко разтревожен, взех да се приближавам към нея, кукумявката изведнъж направи странен скок, защото изхвърли краката си чак до височината на примката, улови я здраво с нокти и падна върху трътката си. Навярно щеше да успее да се освободи, ако беше хванала само единия край. Но върху тънкия си врат, вече осакатен, тя стискаше и двата едновременно. Близката смърт разтвори човката й и тогава, събирайки последни сили, тя силно отблъсна примката и с един замах си откъсна главата.

Тази перната топка, изхвърлена към небето, навярно за момент си е помислила, че лети, но падна върху камънака с човката нагоре, с очи все още разширени от изненада.

Когато след време, в лицея, господин Лаплан ни каза, че кукумявката била птицата на Минерва и символизирала мъдростта, аз така високо се изсмях, че след това трябваше да спрегна във всички времена чак до деепричастието четири глагола, които на всичко отгоре бяха и неправилни.

След първата обиколка трябваше да чакаме до пет-шест часа, за да има време примките „да поработят“.

Затова следобед ние отивахме да разузнаваме деретата, да берем девесил на Ескаупре или лавандула на Тауме. Но най-често, изтегнати под някой бор, заобиколен от храсти, защото също като дивите животни ние искахме да гледаме наоколо, без някой да ни види, ние по цели часове тихичко си говорехме.