Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (11)

Една сутрин тръгнахме на лов, но небето беше навъсено, захлупило върховете на хълмовете, и само на изток леко розовееше. Свежият ветрец, идващ от морето, бавно събираше тъмните облаци. Баща ми ме накара да облека върху ризата си яке и да си сложа каскет на главата. Лилѝ дойде с таке.

Чичо погледна небето и отсече:

— Няма да вали. Такова време е чудесно за лов.

Лилѝ ми намигна и пошушна:

— Ако изпие всичко, което ще се излее, има да пикае чак до Коледа.

Този израз ми се стори чудесен и Лилѝ с известна гордост сподели с мен, че го бил чул от големия си брат Батистен.

Сутринта премина, както обикновено, но към десет часа, близо до бърдото на Тауме ни изненада пороен дъжд. Той трая около десет минути, а ние застанахме под гъстите клони на голям бор. Баща ми използува почивката, за да ни разясни, че в никакъв случай не бивало да се крием под дърво. Нямаше гръмотевици и ние скоро можахме да стигнем до Бом Сурн, където обядвахме.

По пътя заложихме петнайсетина примки, а ловците убиха четири заека и шест яребици.

Времето се изясни и чичо заяви:

— Небето се прочисти. Край, дъждовете свършиха.

Лилѝ пак ми намигна, но не каза хубавото изречение.

След като напразно пребродиха Градинаря, мъжете ни изоставиха и поеха пътя към Пас Тан, а ние се изкачихме към местата, където ни чакаше нашият улов.

Докато се катерехме покрай сипеите, Лилѝ ми каза:

— Няма за какво да бързаме. Колкото по-дълго стоят примките, толкова по-добре.

Ние се изтегнахме, с ръце под тила, под една стара оскруша, която се издигаше сред глогинови храсти.

— Няма да се учудя — каза той, — ако тази вечер ние хванем няколко смрикара, защото днес е вече есен.

Аз се смаях.