Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (57)

От този ден нататък, всеки път, когато минавахме оттам, човекът с вилата (казваше се Доминик) радушно ни посрещаше. Ние винаги минавахме по-долу от коритото, покрай нивата, и виждахме, че Доминик усилено се труди — копаеше лозето, загърляше картофите или връзваше доматите. Баща ми съучастнически му намигаше и отдалеч извикваше:

— Семейство Есменар минава и сърдечно ви поздравява.

Доминик също намигаше и дълго се смееше на обичайната шега. После се провикваше:

— Привет, Есменар Виктор!

И баща ми на свой ред се смееше и цялото семейство надаваше радостни викове.

Мама даваше на Доминик пакет тютюн за лулата и той съвсем непринудено приемаше смъртоносния подарък. А Пол не пропускаше случая да попита:

— Пукна ли вече?

— Не още — отговаряше Доминик. — Но и това ще стане. Сега е във Виши^[1], пие вече само минерална вода.

И добавяше:

— Ей там, под смокинята, има кошничка със сливи за вас. Не забравяйте после да ми я върнете.

Друг път в кошницата намирахме домати или лук и продължавахме да вървим в индийска нишка, през тревата, като настъпвахме сенките си, удължени от залязващото слънце.