Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (65)

Завръщането беше много печално. Бяхме прибрали багажа набързо и все падаше по нещо. Понеже аз вървях последен, непрекъснато вдигах от тревата ту гребен, ту бурканче с горчица, ту пила, ту лъжица с дупки или четка за зъби.

От време на време мама тихичко повтаряше:

— Знаех си аз.

— Не — сърдито отвръщаше татко. — Не можеше да го знаеш, ами само се страхуваше да не стане. Имаше право да се страхуваш. Но това можеше всякога да се случи. Тук няма никаква тайна, никакви предчувствия, само глупост от моя страна и жестокост от страна на този глупак.

И той непрекъснато повтаряше:

— Колко човек е слаб, когато е виновен.

Животът ме научи, че татко се заблуждаваше и че човек е слаб, когато е чист.

Ние стигнахме пред първата врата на обратния път и се натъкнахме на ново премеждие, което просто ни смаза. Жозеф, както винаги много старателно беше заключил всички врати, през които минавахме, но ключът на ваканцията и на всичките ни нещастия беше в джоба на неумолимия пазач.

Татко сложи багажа си на земята и огледа стената — беше невъзможно да се прескочи, защото беше висока и най-отгоре проблясваха гърлата на счупени бутилки.

За момент замръзнахме на място, напълно отчаяни. Тогава баща ми откопча някакъв джоб на раницата и извади от там клещи. Беше мрачен и решителен и ние мълчаливо го гледахме, защото смътно чувствувахме, че той поемаше много тежка отговорност.

Ето че татко се спусна по насипа, навлезе в лозето и хладнокръвно, без да бърза, отряза парче жица, която крепеше лозовите пръчки, и направи нещо като кука. Върху лицето му ясно бяха изписани решителността и негодуванието на човек, който няма какво повече да губи, а позорът му е толкова голям, че каквото и да стори, не би могъл да го увеличи.

Татко отиде до вратата, пъхна куката в ключалката, затвори очи и се наведе, за да може ухото му по-ясно да долавя престъпното прещракване на неговия уред.

За първи път виждах как работи крадец и този престъпник беше баща ми.

След доста излишни прещраквания, когато Жозеф беше почнал вече да се нервира, се чу едно по-грубо, но радостно изщракване и насилената врата се отвори. Подтичвайки, ние минахме пред татко.

— Това не е всичко — каза той. — Ще трябва и да я заключим.

Той се потруди още няколко минути и езичето отново щракна. Тогава Жозеф се изправи и сгърченото му лице най-после се озари от усмивка, сякаш такова подреждане на нещата завинаги заличаваше вината му.

Тръгнахме развеселени към следващата врата, но тъй като тя ни водеше към приятелството на Доминик, бащината ръка не трепна и ключалката беше превъртяна съвсем фино. Стори ми се, че Жозеф беше доста горд от сръчността си, защото весело ни намигна и подигравателно се усмихна. После ни каза:

— Смятам, че се намираме в състояние на законна отбрана. Този пазач имаше право да ни обвини, но не и да ни съди. Хайде да разкажем случката на Доминик. Мисля, че ще ни даде добър съвет.

Но капаците на чифлика бяха все така спуснати. Сигурно той беше отишъл в селото да поиграе на топки.

При полковника ние пак видяхме Владимир. Той изслуша баща ми и каза:

— Бих отишъл да видя този човек, но в живота си съм разговарял с него само три пъти и трите пъти го ударих. Ако отида, пак ще го ударя. Ще бъде по-добре да поговоря с моя полковник. Лошото е, че той е в болницата. Да. Забрани ми да ви казвам, но сега вече мога да ви го кажа. Оперираха го. Утре сутринта ще отида да го видя и ако е добре, ще му кажа… Но не знам дали ще може да направи нещо.

— Нали и другият собственик е благородник. Той е барон… — каза татко.

— Тъкмо това не е вярно — отговори Владимир. — Моят полковник казва, че това е лъжа и че той се казва Канасон. Изглежда, че е някакъв търговец на месо… Един ден, като излизахме от църквата в Ла Валантен, онзи дойде да се представи и каза: „Аз съм барон от Акатите“, а господин полковникът му отговори: „Аз пък мислех, че сте барон на Агнетата“. Оня си тръгна, без да продума.

— Значи — въздъхна Жозеф, — за мен няма надежда.

— Хайде, хайде — успокои го Владимир — не бива да се отпускате така. Елате да пийнете нещо. Елате, елате. Ще ви повдигне настроението.

Той накара татко и мама да изпият по чашка гроздова ракия, която те геройски глътнаха като лекарство, после донесе за Пол и за мен какао, а сестричката с удоволствие изпи чаша мляко.

Ние тръгнахме физически укрепнали, но душевно страшно объркани. Баща ми, силно разгорещен от двете глътки алкохол и под тежестта на раницата, крачеше като войник, но с втренчен поглед и неподвижно лице. Мама ми се стори лека като птичка. Ние с Пол влачехме сестричката. Наложи се да извървим целия обиколен път и през всичкото време никой нищо не продума.