Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Château de ma mère, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Марсел Паньол

Заглавие: Славата на моя баща

Преводач: Добринка Савова-Габровска

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: мемоари/спомени

Националност: френска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: декември 1979 г.

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Светлана Йосифова

Коректор: Мина Дончева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068

История

  1. — Добавяне

В краката ни, под платата с трите тераси, тънеше Градинаря, чиято борова гора се простираше чак до високите скалисти стени на прохода Пас Тан, който от своя страна потъваше между две пустинни плата.

Надясно и почти на същата височина, на която се намирахме, се виждаше полегатият склон на Тауме, където бяхме разположили примките си.

Вляво от Градинаря бърдото, заобиколено от борови дървета и зелен дъб, бележеше границата с небето.

Този пейзаж, който винаги бях виждал да трепти на слънцето в нажежения въздух на знойните дни, беше застинал неподвижно, като огромен картонен макет. Лилави облаци минаваха над главите ни и синкавата светлина чезнеше с всяка измината минута, както светлината на лампа, която гасне.

Не ме беше страх, но изпитвах необяснима тревога, някаква дълбока, почти животинска мъка.

Планинските аромати и най-вече ароматът, който пръскаше лавандулата, като наситено остро благоухание се издигаха почти видимо от земята.

Бързо-бързо, сякаш подгонени от кучета, се стрелнаха няколко заека, после, широко разперили криле, от хълма безшумно излетяха яребици и кацнаха на трийсет крачки вляво от нас, под надвисналото сиво бърдо.

И тогава в тържествената тишина на планините неподвижните борове запяха. Това беше някакъв далечен шепот, едва доловимо шумолене, твърде слабо, за да може да смути ехото, но тръпнещо, непрекъсващо, вълшебно.

Не помръдвахме. Не си говорехме.

Откъм Бом Сурн се чу писъкът на ястреб, отначало пронизителен и отривист, после проточен като зов.

Пред мен върху сивата скала паднаха първите дъждовни капки. Много раздалечени една от друга, те се пръскаха на лилави петна, големи колкото петачета. После се сгъстиха в пространството и във времето и скалата заблестя като мокър калдъръм.

Най-сетне внезапно блесна светкавица, последвана от кратък тътен, разсече облаците и те се изсипаха върху камънака с оглушително барабанене.

Лилѝ избухна в смях — видях, че беше пребледнял, усетих, че и аз съм бледен, но ние вече дишахме по-свободно.

Отвесният дъжд сега скриваше пейзажа, от който беше останал само един полукръг, заключен със завеса от бисери. От време на време блясваше светкавица, но толкова бърза, че изглеждаше неподвижна, осветяваше черния свод на пещерата и черните силуети на дърветата изскачаха от прозрачната завеса. Беше студено.

— Къде ли е баща ми сега? — казах аз.

— Навярно са стигнали до пещерата на Пас Тан или малката пещера на Зив.

Той размисли няколко минути и изведнъж каза:

— Ще ти покажа нещо, ако се закълнеш никога на никого да не говориш за това. Но трябва да се закълнеш и в дървения, и в железния кръст.

Това беше тържествена клетва, която се полагаше в изключителни случаи. Видях, че Лилѝ е станал много сериозен и че чака. Аз се изправих, изпънах дясната си ръка и под шума на дъжда с ясен глас изрекох клетвените думи:

Дървен кръст, железен кръст,

ако излъжа, да стана на пръст.

След десет секунди мълчание, което придаде още по-голяма тежест на церемонията, Лилѝ стана:

— Добре — каза той. — Сега ела. Ще идем от другата страна.

— От коя друга страна?

— Тази пещера пресича скалата. Това е проход под Тауме.

— Минавал ли си вече по него?

— Често.

— Никога не си ми го казвал.

— Защото това е голяма тайна. Само трима души я знаем — брат ми, баща ми и аз. Сега с тебе ставаме четирима.

— Мислиш ли, че е толкова важно?

— И още как! Заради жандарите. Щом видим, че шарят откъм едната страна на Тауме, минаваме от другата. Те не знаят прохода и докато заобиколят скалата, дим да ни няма. Но ти нали се закле, вече не можеш да го кажеш на никого.

— Дори и на татко?

— Той си има разрешително за лов. Няма нужда да го знае.

В дъното на пещерата пукнатината ставаше по-тясна и се отклоняваше вляво. Лилѝ се провря с рамото напред.

— Не се страхувай. Нататък е по-широко.

Вървях след него.

Коридорът се издигаше, после се спускаше, после извиваше вляво, после вдясно. Вече не се чуваше дъждът, но тътнежът на гръмотевиците разтърсваше скалата около нас.

При последния завой се появи някаква светлина.

Тунелът свършваше от другата страна на хълма и Ескаупре сигурно беше в краката ни, но пелена от мъгла го скриваше напълно от погледа ни. Още повече че облаците идваха към нас на сиви валма: те шумно се разбиваха в скалата като бушуващ прилив и скоро ни заляха. Не се виждаше на десет крачки.

Подземната кухина, където се намирахме, беше по-обширна от предишната, отгоре се спускаха сталактити, а изходът на пещерата се издигаше два метра над земята.

Сега дъждът плющеше яростно — чест, бърз, тежък, и изведнъж една след друга, безспирно забляскаха светкавици. Всеки нов гръм само усилваше предишния и първият тътен се връщаше отново като разтърсващо ехо.

Пред изхода на пещерата някаква беснурка потрепваше от ударите на дъждовните капки и лъскавите й листа падаха едно по едно. Отдясно и отляво ние чувахме как се стичат ручеи, които търкаляха чакъл и камъни и се пенеха на малки невидими водопади.

Убежището ни беше сигурно и стихиите не ни плашеха. Но съвсем близо до нас по бърдото удари гръмотевица, сякаш кървава и стенеща, и откъсна цял скален блок. Тогава чухме как пращят стволовете на дърветата, които не издържаха под тежестта на свличащите се каменни късове — те ги пречупваха, преди да избухнат като мина в дъното на падината.

Този път аз треперех от страх и заотстъпвах към дъното на прохода.

— Красиво е — каза ми Лилѝ. Но видях, че не беше спокоен. Той седна до мен и подхвана:

— Красиво е, ама е шантаво.

— Дълго ли ще трае?

— Може би час, но не повече.

Струйки вода започнаха да се стичат от процепите на островърхия свод, който се губеше в тъмнината, после струята се усили и ни принуди да се отместим.

— Лошото е — обади се Лилѝ, — че ще изгубим цяла дузина примки. А другите ще трябва хубаво да ги изсушим край огъня и да ги смажем, защото…

ptica.png

Изведнъж той млъкна и се загледа втренчено зад мен. Само с устни ми прошепна:

— Леко се наведи и вземи два големи камъка.

Обзет от страх и като гушех глава в раменете си, аз застанах неподвижно. Но Лилѝ бавно се наведе, без да откъсва поглед от това нещо, което стоеше зад мен и някъде над главата ми. На свой ред аз бавно се снижих. Лилѝ стискаше два камъка, големи колкото юмрука ми. Сторих същото.

— Леко се обърни — прошепна той.

Извърнах главата и тялото си и горе, в тъмнината, видях да светят две фосфоресциращи очи. Думите ми изскочиха като дъх:

— Да не е вампир?

— Не. Това е бухал.

Напрягайки зрението си, успях да различа очертанията на птицата. Кацнала върху издатината на скалата, тя беше две стъпки висока. Дъждът я беше прогонил от гнездото й, то навярно беше някъде по свода.

— Ако ни нападне, пази си очите — прошепна Лилѝ.

Изведнъж изпитах ужас:

— Да се махаме — казах, — да се махаме! По-добре мокри, отколкото слепи.

Аз скочих в мъглата. Той ме последва.