Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (71)

Срещнахме надзирателя на половината път, но видяхме, че той гледаше някъде зад нас. Майка ми и баща ми също бяха изтичали подир нас. Бузиг се усмихваше. Той пъхна ръка в джоба си:

— Те, това е за вас.

И подаде на баща ми черното тефтерче, което пазачът беше конфискувал. Мама въздъхна, но това по-скоро приличаше на вик.

— Нима той ви го даде? — попита тя.

— Не ми го даде — отвърна Бузиг. — Замених го срещу акта, който му съставих.

— А рапорта му? — запита татко с леко пресипнал глас.

— Стана на конфети — засмя се Бузиг. — Беше написал пет страници. Направих от тях шепа конфети, които отплуваха по водите на канала. Сега — добави той замислено и като че ли това беше от голямо значение — те трябва да са откъм страната на Сен Лу, а може дори и при Ла-Пом… Значи да вървим да пийнем нещо.

Той намигна два или три пъти, сложи ръце на хълбока си и избухна в смях. Колко беше хубав!… И тогава чух как пеят две хиляди щурчета и как във вълшебните стърнища първият скакалец на ваканцията ми пили една сребърна нишка.