Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Château de ma mère, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Добринка Савова-Габровска, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 1 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Марсел Паньол
Заглавие: Славата на моя баща
Преводач: Добринка Савова-Габровска
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: мемоари/спомени
Националност: френска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: декември 1979 г.
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Светлана Йосифова
Коректор: Мина Дончева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068
История
- — Добавяне
Често съм се питал как можах, без сянка на угризение и без капка тревога да взема подобно решение. Едва днес го разбирам.
Докато не настъпи тъжният период на пубертета, светът на детето е различен от нашия. То притежава чудната способност да бъде навсякъде по едно и също време.
Всеки ден, докато се хранех на масата в семеен кръг, аз същевременно тичах по хълмовете и свалях от примката някой още топъл кос. Този храст, този кос и тази примка бяха за мен също тъй реални, както и мушамата, млякото с кафе и портретът на господин Фалиер, който леко се усмихваше от стената.
Когато баща ми изведнъж ме запитваше: „Къде си?“, аз се връщах в столовата, но без да преминавам от сън наяве и двата свята съществуваха редом. Аз веднага недоволно отвръщах:
— Тук съм, не виждаш ли?
Беше вярно и за момент аз се правех, че съм с тях. Но бръмченето на някоя муха веднага ми рисуваше долчинката на Лансло, където три синкави мушици дълго бяха летели подире ми. Паметта на децата е толкова силна, че в този внезапно възкръснал спомен аз откривах хиляди нови подробности, които ми се струваше, че не бях забелязал, също както волът, който преживя, намира в сдъвканата трева вкуса на зърната и цветята, който без сам да знае е опасъл.
И тъй, аз бях свикнал да напускам скъпото ми семейство, защото най-често живеех без него и далеч от него. В моята експедиция нямаше да има нищо ново и възмутително и единствената промяна в ежедневието щеше да бъде отдалечаването на моето тяло.
Ами те какво щяха да правят през това време? Аз само смътно си го представях, защото не бях сигурен, че те могат да съществуват, докато мен ме няма. Или пък, ако продължаваха да живеят, сигурно щеше да е някакъв нереален живот, следователно — безболезнено.
От друга страна, аз не ги напусках завинаги. Имах намерение да се върна при тях и внезапно да ги възкреся. По този начин щях да ги даря с такава голяма, истинска радост, че тя с един замах щеше да изтрие тревогите от лошия сън.