Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (55)

От този паметен ден преминаването през първия замък стана празник за нас.

Вратарят, също стар войскар, широко разтваряше вратите пред нас и Владимир веднага изникваше отнякъде и отнасяше багажа ни. След това отивахме в замъка, за да поздравим полковника. Той ни черпеше със захарни пръчки и няколко пъти ни покани на закуска.

Един ден баща ми му подари някаква книга (парцалива, разбира се), която беше открил у вехтошаря. В нея подробно се описваше (с илюстрации и карти) битката при Райхсхофен. Името на полковника стоеше на видно място и баща ми, който смяташе, че е против войната, доста дълго време подостря три молива, за да огради с трицветна линия страниците, където авторът възпяваше храбростта на „Първия кирасир“.

Старият воин, колкото по-интересно му ставаше, толкова по-малко вярваше на историка — „някакъв цивилен, който никога не е слагал задника си на седло“ — и веднага започна да нахвърля бележки, за да възстанови истината по събитията.

Всяка събота, докато ни придружаваше през своите градини, той набираше букет от големи червени рози — специален вид, който сам беше създал и нарекъл „Царски рози“. С малки сребърни ножички той махаше бодлите и преди да се раздели с нас, поднасяше тия цветя на майка ми, която винаги се изчервяваше. Тя не ги даваше на никого и в понеделник сутринта ги отнасяше в града. През цялата седмица върху една кръгла масичка в ъгъла на столовата царските рози грееха в каолиновата ваза и като че ли внасяха в нашия републикански дом някакъв благороднически блясък.

Замъкът на Спящата красавица никога не ни плашеше. Баща ми шеговито подхвърляше, че много му се искало да се премести там за през лятото. Но мама се страхуваше да не би в замъка да има духове.

Ние с Пол на няколко пъти се опитахме да отворим капака на някой прозорец в приземния етаж, за да видим рицарите, застинали край Спящата красавица. Но моето ножче с тенекиено острие не можеше да проникне през дебелите дъбови дъски на капаците.

Все пак един ден, като долепи око до някаква пролука, Пол съвсем ясно видял някакъв огромен готвач, заобиколен от осем малки помощници, всички застинали пред набоден на шиш глиган. Когато и аз погледнах през пролуката, не можах нищо да различа. Но картината, която Пол ми описа, така точно отговаряше на илюстрацията от Валверан (много начетен художник), че изведнъж ми се стори, че долавям застояла миризма на печено и този необясним и странен мирис на студен дим ме развълнува.