Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (4)

Като стигнахме подножието на скалите, ние се затичахме по склона. До кладенеца, под огромни борове, в сянката имаше малка поляна. На това място баща ми и чичо ми разглеждаха простряния заек. Те се обърнаха към нас, много горди. Малко стеснително попитах кой го уби.

— И двамата — отговори чичо. — Улучих го два пъти, но той продължаваше да тича и трябваше баща ти да му стреля още два пъти, за да остане на място. Тези животни леко носят куршум.

Каза го така, сякаш ставаше дума да се носи жилетка или шапка. После погледна новия ми приятел:

— О-о, намерили сме си компания.

— Аз го познавам — каза татко. — Ти нали си сина на Франсоа?

— Да — отвърна Лилѝ. — Видяхте ме вкъщи на Великден.

— А ти май си знаменит ловец. Баща ти ми каза.

— О — възкликна Лили, като се изчерви, — слагам примки за птиците.

— И много ли хващаш?

Той се огледа наоколо с бърз поглед, после изпразни чантата си на тревата. Замрях от възхищение — имаше трийсетина птици.

— Знаеш ли, не е чак толкова трудно — каза той. — Най-важното е да имаш мравки. Знам една върба долу, във Вала. Утре сутринта, ако си свободен, ще идем да потърсим, защото малко са ми останали.

Чичо ми разглеждаше улова на момчето:

— Охо — каза той, като го заплаши шеговито с пръст, — значи ти си истински бракониер.

Лилѝ се учуди:

— Аз ли? Та аз съм от Белон.

Баща ми го запита какво иска да каже с това.

— Значи, че тези хълмове са на тукашните хора. Значи ние не сме бракониери.

Мисълта му беше проста и ясна — всички бракониери от Ла Трей са ловци, а ловците от Алош или от града са бракониери.

Ние закусихме на тревата. Всяка дума на Лилѝ живо ни интересуваше, понеже той знаеше всеки хълм, всяка падина, всяка пътека, всеки камък от тези планини. Освен това, той знаеше навиците на животните и през кои часове излизат. Но на тази тема той ми се стори малко сдържан — отговаряше само на въпросите на чичо Жул, понякога доста уклончиво и с лека, лукава усмивка.

Баща ми каза:

— В този край най-вече липсват извори. Освен Черничевия кладенец има ли и други?

— Разбира се — отговори Лилѝ, но нищо не добави.

— Има в пещерата на Пас Тан — отговори чичо ми. — Означено е върху военните карти.

— Има и в Ескаупре — обади се Лилѝ, — там баща ми пои козите си.

— Значи това е изворът, който видяхме онзи ден — забеляза чичо.

— Сигурно има и други — обади се татко. Невъзможно е в такъв широк масив дъждовната вода да не се стича някъде.

— Може би не вали достатъчно — подхвърли чичо.

— Не се заблуждавайте — извика татко. — В Париж пада 0.45 куб.м. на година, а тук 0.60.

Погледнах гордо Лили и леко му намигнах, за да подчертая колко много знае баща ми. Но той, изглежда, не схвана смисъла на това, което се каза.

— Тъй като почвата на платото е съставена от непропускливи скални маси — продължи баща ми, — струва ми се съвсем естествено да става оттичане на дъждовната вода в подземни джобове и е напълно възможно тези джобове да се стичат и отцеждат в кухините. Навярно знаеш и други извори?

— Знам седем — отговори Лилѝ.

— И къде се намират те?

Момчето малко се смути, но ясно отговори:

— Забранено е да се казва.

И баща ми, и аз се изненадахме.

— Но защо?

Лилѝ се изчерви, преглътна слюнката си и отсече:

— Защото за извор не се говори.

— Каква е тази забрана? — извика чичо.

— Разбира се, в този безводен край — каза татко — всеки извор е съкровище.

— Ами ако знаят изворите, нали ще пият оттам — каза простодушно Лилѝ.

— Кои ще пият?

— Онези от Алош или от Пейпен. И ще идват всеки ден тук на лов.

Той внезапно се оживи:

— И всички онези глупаци, които идват на екскурзия. Откакто им „казаха“ за извора на Дребосъка от време на време идват най-малко по двайсет. Първо, това тревожи яребиците и после те откраднаха грозде от лозето на Шабер и после, когато някой път добре си пийнат, пикаят в извора. Един път бяха оставили табелка:

„Ние се изпикахме в извора“

— Защо? — попита чичо.

Лилѝ отговори съвсем естествено:

— Защото Шабер гръмна по тях.

— С истинска пушка? — попитах аз.

— Да, но отдалече и с дребни сачми. Той има само една череша и онези му обраха черешите — извика Лилѝ възмутено. — Баща ми каза, че е трябвало да стреля с едри сачми.

— Ето ти дивашки нрави! — извика чичо.

— Те са диваци! — извиси глас Лилѝ. — Преди две години, за да си опекат пържолите, запалиха боровата гора при кошарата на Муле. Добре че гората беше малка и до нея нямаше нищо. Но ако го бяха направили в Пас Тан, представяте ли си какво щеше да стане?

— Разбира се — каза баща ми, — хората от града са опасни, защото не знаят.

— Щом не знаят, да си стоят вкъщи — отсече Лилѝ.

Той омиташе с голям апетит омлета с домати.

— Но ние не сме екскурзианти. Ние не замърсяваме изворите и ти спокойно можеш да ни кажеш къде се намират.

— Бих ви казал — отвърна Лилѝ, — но е забранено. Дори в семействата пазят тайна.

— Дори и в семействата? И таз добра! — възкликна татко.

— Той май преувеличава — изсумтя чичо.

— О, не, истината ви казвам. Имаше един извор, който дядо ми знаеше, но той никога на никого не каза къде е.

— Тогава ти откъде знаеш?

— Защото ние имаме малка нива на края на Пас Тан. Понякога ходехме да орем за елда и по обед, когато сядахме да се храним, дядо казваше: „Не гледайте накъде отивам“. И той тръгваше с празна бутилка в ръка.

Аз попитах:

— И вие не поглеждахте ли?

— Света Богородице! Той би убил всички ни. Ние ядяхме насядали по земята, без да смеем да погледнем встрани. И след малко той се връщаше с бутилка ледена вода.

Татко попита:

— И никога, никога ли не узнахте къде ходеше?

— Както изглежда, преди да умре, се опитал да разкрие тайната. Извикал баща ми и започнал: „Франсоа, изворът, изворът…“ и хоп — умрял. Малко късно се сети да ни разкрие тайната. После как ли не търсихме извора, никога не можахме да го намерим. Един изгубен извор…

— Ето ти глупаво разсипничество — заяви чичо.

— Така е — каза Лилѝ замислено. — Но може би от него пият птиците?