Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (42)

Идеята и не беше лоша.

Тя често срещала на пазара жената на директора — хубава, едра жена, със златен ланец и златен часовник в колана от плисирана коприна.

Майка ми, стеснителна и дребничка, я поздравявала отдалеч. Но понеже за децата си тя беше способна на всичко, започнала да я поздравява все по-настойчиво, малко по малко се приближила към нея и най-сетне, без да иска, в един кош с картофи докоснала ръката на госпожа директоршата. Тази дама имала добро сърце и я посъветвала да не купува от тези картофи, които според нея били замръзнали, и я завела при друга продавачка. Два дни след това те вече пазарували заедно и през следващата седмица госпожа директоршата поканила майка ми у тях, да изпият по чаша английски чай.

Жозеф и не подозираше за тази победа и беше много изненадан, когато прочете върху дъската за съобщения решението на господин директора, този всемогъщ началник беше наредил, по някакво внезапно хрумване, занапред баща ми да поеме дежурството в четвъртък сутринта, а в замяна учителите по пеене и гимнастика да вземат неговите ученици в понеделник сутринта. Така татко щеше да бъде свободен до един часа и половина.

Понеже мъжете нищо не разбират от женските хитрости, той никога нямаше да узнае истината, ако господин Арно (който знаеше винаги всичко, защото много добре познаваше слугинята на директора) не го беше уведомил през едно междучасие.

И тогава пред баща ми изникнаха два проблема: първо — трябваше ли да благодари на началника си? На масата той заяви, че няма да го направи, защото това ще означава, че е съгласен с господин директора, който беше преобърнал работното време в едно народно училище заради удобството на някакъв учител.

— Все пак — смутено повтаряше той — ще трябва да измислим нещо.

— Бъди спокоен, аз вече мислих по въпроса — усмихнато каза мама.

— И какво смяташ да правиш?

— Изпратих букет от рози на госпожа директоршата.

— Виж ти — възкликна татко изненадан… — Не знам дали този жест няма да им се стори много фамилиарен. Или пък много претенциозен… Разбира се, тя изглежда симпатична. Но се питам как ще погледне на това.

— Тя много добре го прие. Дори ми каза, че съм била „сладурче“.

Татко се ококори:

— Ти си говорила с нея?

— Разбира се! — засмя се мама. — Ние всеки ден пазаруваме заедно и тя ми казва Огюстин.

Тогава баща ми свали очилата си, енергично ги изтри с края на покривката и отново ги сложи на носа си, за да я изгледа смаяно. И тогава пред него изникна вторият проблем. Трябваше всичко да му се разкаже с подробности, от коша с картофите. Накрая той няколко пъти мълчаливо поклати глава, после каза пред цялото семейство уж възмутено, но с възхищение.

— Тя е просто родена да прави комбинации.