Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (74)

Времето минава и върти колелото на живота, както водата върти мелничните колела.

След пет години аз вървях зад една черна кола с толкова високи колелета, че през тях виждах подковите на конете. Бях облечен в черно и малкият Пол с все сила стискаше ръката ми. Мама си отиваше завинаги.

От този ужасен ден нямам друг спомен, сякаш моите петнайсет години отказваха да приемат силата на една мъка, която би могла да ме убие.

Години наред, чак до зряла възраст, ние никога не намирахме смелост да говорим за нея.

После малкият Пол много израсна, стана една глава по-висок от мен и пусна хубава брада от златиста коприна. В планините на Етоал, с които никога не пожела да се раздели, той водеше своето стадо кози. Вечер правеше сирене в плетени кошове от тръстика, после върху камънака на пустеещите земи спеше, увит в голямото си палто.

Пол беше последният козар на Вергилий^[1].

Но на тридесетгодишна възраст той умря в една клиника. Върху нощната му масичка лежеше неговата хармоника.

Скъпият ми Лилѝ не го изпрати заедно с мен до малкото гробище в Ла Трей, защото той го чакаше там вече от няколко години под една леха от безсмъртничета. През 1917 година в някаква мрачна гора на Север един куршум, попаднал точно в челото му, прекъсна неговия млад живот. Той паднал под дъжда, върху снопчета замръзнали треви, които дори не знаеше как се казват.

Такъв е животът на хората. Малко радости, много бързо заличени от незабравими скърби.

Не е нужно да го казваме на децата.