Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Château de ma mère, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Марсел Паньол

Заглавие: Славата на моя баща

Преводач: Добринка Савова-Габровска

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: мемоари/спомени

Националност: френска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: декември 1979 г.

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Светлана Йосифова

Коректор: Мина Дончева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068

История

  1. — Добавяне

Баща ми извади от джобчето на жилетката си сребърния часовник.

— За двадесет и четири минути взехме разстоянието, което обикновено изминаваме за два часа и четиридесет и пет минути.

— Нали ви казах — радостно извика Бузиг. — С този ключ се пътува по-бързо, отколкото с автомобил.

Помислих си, че той малко преувеличава, защото наскоро бях видял в един вестник снимката на автомобила Панар; с поразителен надпис отдолу „Автомобилът, който за една минута изминава цял километър.“

— Нали ви казах — повтори Бузиг. — Не е бог знае какъв проблем! А сега — добави той — да се почерпим.

Той смело се запъти към терасата на малкото кафене, под чинарите, които се бяха вече разлистили.

Собственикът, висок, едър човек, с гъсти червеникави мустаци ни посочи да седнем край една желязна масичка, и донесе бутилка бяло вино. Как щеше да постъпи татко? Да откаже щедрото предложение на Бузиг или да пийне бяло вино пред смаяните ни очи?

— Господине — обърна се той към собственика, — имате ли малко минерална вода?

Собственикът за миг го изгледа объркано и най-сетне каза:

— Ако толкова държите, ще отида да видя в мазето.

— Оле-ле-е — разтревожи се Бузиг, — да не би черният дроб да ви боли?

— Не — отговори татко, — но предпочитам да смеся виното с газирана вода. Става като шампанско, с приятен вкус.

Възхитих се от това гениално хрумване, което даваше възможност да се намали дозата отрова, добавяйки вода, която се продаваше в аптеките. Но Бузиг изпи, без да му мигне окото, две големи чаши чисто бяло вино.

През това време майка ми продължаваше да се възхищава от краткия път.

— Е, госпожо Жозеф — широко усмихнат каза Бузиг, — ще ми разрешите ли да ви направя един подарък?

С хитро намигане той измъкна магическия ключ от джоба си.

— Вземете го, госпожо, давам ви го.

— За какво? — попита татко.

— За да печелите два часа всяка събота и още два часа понеделник сутрин. Вземете го. Аз имам още един.

И той показа втория ключ.

Но баща ми отрицателно поклати глава — бавно, но решително.

— Не — отсече той. — Не, не е възможно.

Мама веднага остави ключа на масата.

— Защо? — попита Бузиг.

— Защото и аз съм на служба като вас. От сега виждам каква физиономия ще направи господин инспекторът на Академията, когато му кажат, че някакъв учител, снабден с подправен ключ, се разхожда по чуждите земи.

— Но ключът не е подправен. Това е ключ от администрацията.

— Толкова по-зле! Ти нямаш право да го даваш.

Бузиг се ядоса:

— Никой нищо няма да каже. Нали видяхте как стана?

— Никой нищо не ни каза, чисто и просто защото никого не срещнахме. Но ти самият каза, като минавахме през Спящата красавица: „Тук няма никаква опасност“. Значи другаде е било опасно.

— Но, господи, като казвам „опасност“ — извика Бузиг, — това не означава „катастрофа“. Значи, че може по някакво лошо стечение на обстоятелствата някой мърморко да се оплаче в администрацията, но там и ще си остане, защото сестра ми е насреща. Не забравяйте сестра ми.

Аз бях напълно съгласен с него, но баща ми строго каза:

— Не се съмнявам в способностите и връзките на сестра ти, въпреки че искрено съжалявам, че упражнява такъв занаят. Но аз си имам принципи.

— Оле-ле-е — извика Бузиг. — Принципи. Оле-ле-е.

И с тон на възрастен човек, който говори на малко дете, той попита:

— И таз добра, господин Жозеф, за какви принципи ми говорите?

— Ще ме е срам да се вмъквам тайно при други хора, и то за моя собствена облага. Мисля, че няма да бъде достойно за учител, който възпитава ученици. И ако това дете — той сложи ръка на рамото ми — види баща си да се промъква през храстите като крадец, какво ще си помисли?

— Ще си помисля, че пътят е по-къс — отговорих веднага.

— Точно така. Прав си — каза Бузиг.

— Чуй, татенце — обади се мама, — знам много хора, които не биха се поколебали. Два часа събота вечер и два часа понеделник сутрин прави четири часа спечелени.

— Предпочитам да вървя четири часа повече и да запазя уважението към себе си.

— Все пак жестоко е да карате тези деца да изминават толкова път, сякаш вече са в Чуждестранния легион[1] — натъжено каза Бузиг. — С този ужасен багаж и крака като клечки. А и госпожа Жозеф не е много дебела.

— От всички видове спорт ходенето е най-полезният — отсече татко.

— Може да се каже и най-уморителният — въздъхна мама.

— Слушайте — изведнъж извика Бузиг, — имам друга идея, която нарежда всичко. Ще ви дам униформена фуражка. Вие ще вървите пръв и ако някой ви види отдалеч, само ще му махнете с ръка и нищо няма да ви питат.

— Наистина — възмути се татко, — ти имаш манталитет на рецидивист! Униформена фуражка върху главата на един учител! Не мислиш ли, че може да се стигне до съд?

— А сестра ми? Пак забравяте сестра ми.

— Ще направиш добре, ако по-малко говориш за нея. Благодаря ти за предложението, виждам приятелските ти чувства и твоята признателност, но съм принуден да откажа. Не настоявай повече.

— Жалко — въздъхна Бузиг. — Жалко наистина!

Той отпи голяма глътка вино и с плачевен тон продължи:

— Наистина ми е жал за децата и за госпожа Жозеф. И за мен самия ми е жал, защото си мислех, че ви правя услуга. И най-вече жалко за канала.

— За канала ли? Какво искаш да кажеш с това?

— Как какво? — извика Бузиг. — Та нима не си давате сметка колко важно е всичко, което ми казахте за цимента?

— Вярно — каза мама, която изведнъж доби делово изражение. — Жозеф, ти наистина не си даваш сметка.

— Ами знаете ли — все повече се разпалваше Бузиг, — че онзи предприемач, който е сложил прекалено много пясък в цимента, ще трябва да ни върне най-малко две хиляди франка, а може две хиляди и петстотин. Защото аз ще си напиша рапорта и ще притиснат този мошеник до стената. И благодарение на кого? Благодарение на вас!

— Казах го просто ей така — смути се баща ми. — Не съм съвсем сигурен.

— Как пък не! Сигурен сте! И още как. А и в лабораторията ще си кажат думата. Вие минахте само веднъж по канала и не гледахте много внимателно, защото бяхте неспокоен. Но ако минавате по него два пъти седмично. Уха!

Той въодушевено повтори това „уха“ още веднъж.

— Седна дума — замислено каза татко, — ти смяташ, че моето тайно и безвъзмездно сътрудничество ще бъде един вид реванш за преминаването през тези земи.

— Десет пъти, сто пъти, хиляда пъти! — извика Бузиг. — И ако вие — добави той — всеки понеделник ми пращате кратка бележка или малък доклад, аз веднага ще го преписвам, като добавям по някоя и друга правописна грешка, разбира се, и ще го давам на шефовете си. Представяте ли си какво служебно положение ще ми изградите? Малко с ваша помощ, малко с помощта на сестра ми и след година, току-виж, съм станал началник на участък.

— Жозеф — обади се мама, — хубаво си помисли, преди да му откажеш.

— Това и правя.

Той отпи голяма глътка вино с минерална вода.

— Същинско цедило — намеси се в разговора Пол.

— Ако ще можем да стигаме до вилата преди седем часа, ще бъде чудесно — продължи мама. — И помислете само — обърна се тя към Бузиг, — няма час по час да купуваме обувки на децата. Това е такава икономия.

— Точно така — съгласи се Бузиг. — И аз имам две момчета, та знам какво значи да се купуват обувки.

Настъпи дълго мълчание.

— Разбира се — обади се най-сетне баща ми, — ако става въпрос да услужа на общината, дори по такъв малко незаконен начин. От друга страна, ако мога да ти помогна.

— Не само ще ми помогнете — възкликна Бузиг. — Цялата ми кариера може да се промени.

— Не съм съвсем сигурен, но ще помисля по този въпрос.

Той взе ключа и замислено се загледа в него. Най-сетне каза:

— Не знам дали ще го използувам. Ще видим другата седмица.

Но той сложи ключа в джоба си.

Бележки

[1] Чуждестранния легион — сформирани в началото на XIX в. наемни военни части от чужденци за потискане националните движения във френските колонии. Съществувал във Франция доскоро.