Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Château de ma mère, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Добринка Савова-Габровска, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 1 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Марсел Паньол
Заглавие: Славата на моя баща
Преводач: Добринка Савова-Габровска
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: мемоари/спомени
Националност: френска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: декември 1979 г.
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Светлана Йосифова
Коректор: Мина Дончева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068
История
- — Добавяне
Баща ми извади от джобчето на жилетката си сребърния часовник.
— За двадесет и четири минути взехме разстоянието, което обикновено изминаваме за два часа и четиридесет и пет минути.
— Нали ви казах — радостно извика Бузиг. — С този ключ се пътува по-бързо, отколкото с автомобил.
Помислих си, че той малко преувеличава, защото наскоро бях видял в един вестник снимката на автомобила Панар; с поразителен надпис отдолу „Автомобилът, който за една минута изминава цял километър.“
— Нали ви казах — повтори Бузиг. — Не е бог знае какъв проблем! А сега — добави той — да се почерпим.
Той смело се запъти към терасата на малкото кафене, под чинарите, които се бяха вече разлистили.
Собственикът, висок, едър човек, с гъсти червеникави мустаци ни посочи да седнем край една желязна масичка, и донесе бутилка бяло вино. Как щеше да постъпи татко? Да откаже щедрото предложение на Бузиг или да пийне бяло вино пред смаяните ни очи?
— Господине — обърна се той към собственика, — имате ли малко минерална вода?
Собственикът за миг го изгледа объркано и най-сетне каза:
— Ако толкова държите, ще отида да видя в мазето.
— Оле-ле-е — разтревожи се Бузиг, — да не би черният дроб да ви боли?
— Не — отговори татко, — но предпочитам да смеся виното с газирана вода. Става като шампанско, с приятен вкус.
Възхитих се от това гениално хрумване, което даваше възможност да се намали дозата отрова, добавяйки вода, която се продаваше в аптеките. Но Бузиг изпи, без да му мигне окото, две големи чаши чисто бяло вино.
През това време майка ми продължаваше да се възхищава от краткия път.
— Е, госпожо Жозеф — широко усмихнат каза Бузиг, — ще ми разрешите ли да ви направя един подарък?
С хитро намигане той измъкна магическия ключ от джоба си.
— Вземете го, госпожо, давам ви го.
— За какво? — попита татко.
— За да печелите два часа всяка събота и още два часа понеделник сутрин. Вземете го. Аз имам още един.
И той показа втория ключ.
Но баща ми отрицателно поклати глава — бавно, но решително.
— Не — отсече той. — Не, не е възможно.
Мама веднага остави ключа на масата.
— Защо? — попита Бузиг.
— Защото и аз съм на служба като вас. От сега виждам каква физиономия ще направи господин инспекторът на Академията, когато му кажат, че някакъв учител, снабден с подправен ключ, се разхожда по чуждите земи.
— Но ключът не е подправен. Това е ключ от администрацията.
— Толкова по-зле! Ти нямаш право да го даваш.
Бузиг се ядоса:
— Никой нищо няма да каже. Нали видяхте как стана?
— Никой нищо не ни каза, чисто и просто защото никого не срещнахме. Но ти самият каза, като минавахме през Спящата красавица: „Тук няма никаква опасност“. Значи другаде е било опасно.
— Но, господи, като казвам „опасност“ — извика Бузиг, — това не означава „катастрофа“. Значи, че може по някакво лошо стечение на обстоятелствата някой мърморко да се оплаче в администрацията, но там и ще си остане, защото сестра ми е насреща. Не забравяйте сестра ми.
Аз бях напълно съгласен с него, но баща ми строго каза:
— Не се съмнявам в способностите и връзките на сестра ти, въпреки че искрено съжалявам, че упражнява такъв занаят. Но аз си имам принципи.
— Оле-ле-е — извика Бузиг. — Принципи. Оле-ле-е.
И с тон на възрастен човек, който говори на малко дете, той попита:
— И таз добра, господин Жозеф, за какви принципи ми говорите?
— Ще ме е срам да се вмъквам тайно при други хора, и то за моя собствена облага. Мисля, че няма да бъде достойно за учител, който възпитава ученици. И ако това дете — той сложи ръка на рамото ми — види баща си да се промъква през храстите като крадец, какво ще си помисли?
— Ще си помисля, че пътят е по-къс — отговорих веднага.
— Точно така. Прав си — каза Бузиг.
— Чуй, татенце — обади се мама, — знам много хора, които не биха се поколебали. Два часа събота вечер и два часа понеделник сутрин прави четири часа спечелени.
— Предпочитам да вървя четири часа повече и да запазя уважението към себе си.
— Все пак жестоко е да карате тези деца да изминават толкова път, сякаш вече са в Чуждестранния легион[1] — натъжено каза Бузиг. — С този ужасен багаж и крака като клечки. А и госпожа Жозеф не е много дебела.
— От всички видове спорт ходенето е най-полезният — отсече татко.
— Може да се каже и най-уморителният — въздъхна мама.
— Слушайте — изведнъж извика Бузиг, — имам друга идея, която нарежда всичко. Ще ви дам униформена фуражка. Вие ще вървите пръв и ако някой ви види отдалеч, само ще му махнете с ръка и нищо няма да ви питат.
— Наистина — възмути се татко, — ти имаш манталитет на рецидивист! Униформена фуражка върху главата на един учител! Не мислиш ли, че може да се стигне до съд?
— А сестра ми? Пак забравяте сестра ми.
— Ще направиш добре, ако по-малко говориш за нея. Благодаря ти за предложението, виждам приятелските ти чувства и твоята признателност, но съм принуден да откажа. Не настоявай повече.
— Жалко — въздъхна Бузиг. — Жалко наистина!
Той отпи голяма глътка вино и с плачевен тон продължи:
— Наистина ми е жал за децата и за госпожа Жозеф. И за мен самия ми е жал, защото си мислех, че ви правя услуга. И най-вече жалко за канала.
— За канала ли? Какво искаш да кажеш с това?
— Как какво? — извика Бузиг. — Та нима не си давате сметка колко важно е всичко, което ми казахте за цимента?
— Вярно — каза мама, която изведнъж доби делово изражение. — Жозеф, ти наистина не си даваш сметка.
— Ами знаете ли — все повече се разпалваше Бузиг, — че онзи предприемач, който е сложил прекалено много пясък в цимента, ще трябва да ни върне най-малко две хиляди франка, а може две хиляди и петстотин. Защото аз ще си напиша рапорта и ще притиснат този мошеник до стената. И благодарение на кого? Благодарение на вас!
— Казах го просто ей така — смути се баща ми. — Не съм съвсем сигурен.
— Как пък не! Сигурен сте! И още как. А и в лабораторията ще си кажат думата. Вие минахте само веднъж по канала и не гледахте много внимателно, защото бяхте неспокоен. Но ако минавате по него два пъти седмично. Уха!
Той въодушевено повтори това „уха“ още веднъж.
— Седна дума — замислено каза татко, — ти смяташ, че моето тайно и безвъзмездно сътрудничество ще бъде един вид реванш за преминаването през тези земи.
— Десет пъти, сто пъти, хиляда пъти! — извика Бузиг. — И ако вие — добави той — всеки понеделник ми пращате кратка бележка или малък доклад, аз веднага ще го преписвам, като добавям по някоя и друга правописна грешка, разбира се, и ще го давам на шефовете си. Представяте ли си какво служебно положение ще ми изградите? Малко с ваша помощ, малко с помощта на сестра ми и след година, току-виж, съм станал началник на участък.
— Жозеф — обади се мама, — хубаво си помисли, преди да му откажеш.
— Това и правя.
Той отпи голяма глътка вино с минерална вода.
— Същинско цедило — намеси се в разговора Пол.
— Ако ще можем да стигаме до вилата преди седем часа, ще бъде чудесно — продължи мама. — И помислете само — обърна се тя към Бузиг, — няма час по час да купуваме обувки на децата. Това е такава икономия.
— Точно така — съгласи се Бузиг. — И аз имам две момчета, та знам какво значи да се купуват обувки.
Настъпи дълго мълчание.
— Разбира се — обади се най-сетне баща ми, — ако става въпрос да услужа на общината, дори по такъв малко незаконен начин. От друга страна, ако мога да ти помогна.
— Не само ще ми помогнете — възкликна Бузиг. — Цялата ми кариера може да се промени.
— Не съм съвсем сигурен, но ще помисля по този въпрос.
Той взе ключа и замислено се загледа в него. Най-сетне каза:
— Не знам дали ще го използувам. Ще видим другата седмица.
Но той сложи ключа в джоба си.