Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (66)

От нетърпение Лилѝ беше напуснал поста си в началото на Ла Трей и беше тръгнал да ни пресрещне. Видяхме го при Кръста.

Той ми стисна ръката, целуна Пол и като се изчерви целият, взе маминия багаж. Настроението му беше празнично, но изведнъж се разтревожи и тихичко ме попита:

— Какво се е случило?

Направих му знак да мълчи и забавих крачка, за да се поотдалечим от баща ми, който вървеше като насън. Тогава шепнешком му разказах трагедията ни. Той сякаш не придаде такова голямо значение на случката, но когато стигна до съставянето на акта, пребледня и се закова на място.

— Записа ли го в тефтера си?

— Каза, че ще го направи и сигурно вече го е направил.

Лилѝ подсвирна: — Актът за нарушение за хората от моето село означаваше позор и разорение. Някакъв полицай от Обан беше убит в планината от един добър селянин, защото щял да му състави акт. И таз хубава — повтаряше опечален Лилѝ. — И таз хубава!

Той отново тръгна с наведена глава и от време на време извръщаше към мен тъжното си лице.

Понеже минавахме през селото, точно пред пощенската кутия той изведнъж ми рече:

— Ами ако кажем на пощаджията? Той сигурно познава този пазач. Освен това той също ходи с фуражка.

В неговото съзнание фуражката беше знак за могъщество и той смяташе, че между фуражките нещата могат да се наредят. И добави:

— Утре сутринта ще поговоря с него.

Най-сетне стигнахме до вилата, която ни чакаше в полумрака, под голямата смокиня, пълна с врабчета. Помогнахме на баща ми да разопакова целия багаж. Той беше мрачен и от време на време въздишаше. Мама мълчаливо бъркаше кашата на сестричката, а Лилѝ засилваше огъня.

Излязох, за да огледам градината. Пол се беше вече покатерил на една маслина и във всичките му джобове пееха щурци, но сърцето ми се сви от тази вечерна красота. От толкова много радости, които си бях обещал, нищо не остана.

Лилѝ дойде при мен и ми пошепна:

— Ще трябва да разкажа всичко на баща си.

Видях го как се отдалечава с ръце в джобовете, минавайки през лозето на Орньон.