Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (2)

Излизахме безшумно. Чичо Жул заключваше два пъти вратата и като побутваше капаците, слагаше ключа на кухненския прозорец.

Слънцето не се беше още показало и беше хладно. Няколко звезди, съвсем бледи, уплашено примигваха. Над ридовете на Орлово плато ивицата на избледняващата нощ беше избродирана от бели мъгли и в боровата гора при Малко око някаква кукумявка тъжно се сбогуваше със звездите.

Докато сипне зората, ние все се изкачвахме до червените камъни на Родунеу. Но оттам минавахме колкото може по-тихо, защото Батистен, синът на Франсоа, „издебваше“ жълтурките, запасен с голямо количество пръчици и клей за ловене на птици. Понякога имаше чак в косите му. След това, вървейки в полумрака в индийска нишка, ние стигахме до кошарата на Батист. Това беше една много стара кошара, където нашият приятел Франсоа спеше понякога с козите си. Тук, на широкото плато, което се издигаше към Тауме, червените лъчи на утринното слънце малко по малко изтръгваха от мрака боровете, хвойновите дървета и също като нос на кораб, който изплува от мъглата, пред нас внезапно изникваше самотният връх.

Ловците слизаха в долчинката: понякога на ляво, към Ескаупре, друг път надясно към Гарет и Пас Тан.

Аз продължавах да вървя по ръба на платото, на тридесет-четиридесет метра от бърдото. По пътя вдигах всичко пернато, а когато се случваше да подгоня някои заек, аз тичах по стръмнината и сигнализирах с ръце, както някога са правели моряците. Тогава татко и чичо бързо се изкачваха при мен и ние безмилостно преследвахме дългоушкото.

Никога, никога вече не срещнахме скални яребици, въпреки че, без да говорим за това, ние ги търсехме навсякъде и най-вече в свещения за нас овраг, на мястото на незабравимия лов. Ние се прокрадвахме натам, пълзейки под клоните на пърнарите и жълтугите, и често подплашвахме яребици, диви зайци, а веднъж дори един язовец, който чичо ми застреля почти в упор. Но царските яребици бяха отлетели в страната на легендите и там си и останаха, навярно от страх да не би да срещнат Жозеф. А от това славата му порасна още повече.

Наместил се удобно в тази слава, той беше станал просто страшен — нали често успехът прави таланта. Убеден, че отсега нататък е невъзможно да не улучи с „царския изстрел“, той го прилагаше успешно при всеки случай, и то с такава лекота, че най-сетне чичо Жул бе принуден да каже: „Това не е вече «царски изстрел», а «изстрел на Жозеф».“ Но той самият си оставаше незаменим в стрелбата „в задника“, както сам се изразяваше, по всяко бягащо животно: заек, яребица или кос. Те не тичаха току-така и падаха в същия миг, в който си мислеха, че вече нищо не може да ги стигне.

Ние носехме вкъщи толкова много дивеч, че чичо Жул започна дори да продава и успя да плати наема за вилата — осемдесет франка, при пълното одобрение на всички.

В този успех и аз имах дял. Понякога вечер, край масата, чичо казваше:

— Това хлапе струва повече от куче. От сутрин до здрач не се спира. Не вдига никакъв шум и надушва всяко леговище. Днес ни прати цяло ято яребици, един бекас и пет-шест коса. Само дето не лае.

Тогава Пол, след като изплюваше хапката си обратно в чинията, чудесно излайваше.

Докато леля Роз го мъмреше, мама замислено ме гледаше. Навярно се питаше разумно ли е с толкова неукрепнали крака всеки ден да извървявам толкова път.