Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (39)

Първия ден, на Коледа, нямаше истински лов — трябваше да помогнем на мама да сложи в ред къщата, да облепим прозорците, през които свиреше студеният вятър, и да съберем от близката борова гора много клони. Въпреки тези задължения ние успяхме да сложим няколко примки край маслиновите дървета и в замръзналата трева, осеяна с черни маслини.

В една кутия Лилѝ беше успял да запази няколко крилати мравки, където се хранеха с попивателна хартия. Поднесени заедно с маслините, тези мравки примамиха една дузина дроздове, които право от клона се намериха на шиша, за да попълнят коледните ястия. Тържествената вечеря „с тринайсет десерта“ стана още същата вечер пред пращящия огън в камината.

Лилѝ — нашият почетен гост — наблюдаваше всичките ми движения. Според него аз бях образец на изискани маниери и той се мъчеше да ми подражава.

В един ъгъл на столовата сложихме малко борче, което за случая изпълняваше ролята на елхичка. По клоните му бяха накачени цяла дузина нови примки, ловджийски нож, пудриера, влакче, което се навиваше, тънка жица за примките, захарни пръчки, пистолет, стрелящ с тапа, с една дума — какви ли не съкровища. Лилѝ, широко разтворил очи, не казваше нито дума.

Това беше една паметна вечер! Никога не съм стоял толкова до късно. Тъпчех се с фурми, захаросани плодове и сметана. Лилѝ не изоставаше от мен и към полунощ забелязах, че диша на пресекулки и че по цяла минута стои с отворена уста. На три пъти мама ни подкани да отидем да спим, и три пъти ние отказахме. На масата имаше още стафиди и ние продължавахме да ги ядем, без вече да ни се услаждат, а просто защото такъв разкош не се среща всеки ден.

В един часа след полунощ баща ми заяви: „Тези деца ще се пръснат“, и стана. Точно в този момент дочух в далечината проскърцването на чичовото колело. Все пак беше вече един часът през нощта и беше такъв студ, та дърво и камък се пукаха. Стори ми се съвсем невероятно да пристига и си помислих, че съм сънувал, но ето че и мама наостри слух и изненадана извика:

— Жозеф, това е Жул! Да не би нещо да се е случило?

На свой ред баща ми се ослуша — скърцането се приближаваше.

— Да, той е. Но не се тревожи. Ако беше се случило нещо, той нямаше да дойде чак дотук.

Татко стана и широко отвори вратата. Ние видяхме очертанията на един огромен мечок, който развързваше каишите на багажника. Чичо влезе, с кожено палто с дълъг косъм и дълъг шал, увит четири пъти около врата му. Той сложи един голям пакет на масата с думите: „Честита Коледа“, като размотаваше шала си.

Веднага разтворих пакета — още играчки, още примки, голяма кесия със захаросани кестени и бутилка сладко вино. Баща ми смръщи вежди, после разгледа етикета, който блестеше в няколко цвята, и изглежда се успокои.

— Ето — каза той — едно прилично питие. Това е сладко вино, разбира се, но преварено. Това ще рече, че като са го варили, алкохолът се е изпарил.

Той наля по два пръста на всеки и празникът продължи, а мама отнесе заспалия Пол.

— Радваме се, че дойдохте — каза татко, — но не ви очаквахме. Значи оставихте Роз и бебето?

— Скъпи ми Жозеф — отговори чичо, — не можех да ги заведа на среднощната литургия, а пък аз от дете не съм пропускал нито една служба. От друга страна, щеше да е неразумно да се прибера в един и половина през нощта и да ги събудя. Тогава реших да изслушам коледната литургия в черквата на Ла Трей и да дойда да отпразнувам с вас раждането на Спасителя.

Намирах, че идеята му никак не беше лоша, защото вече махах обвивките на захаросаните кестени пред очите на Лилѝ, който никога не беше виждал такова нещо.

— Литургията — продължи чичо — беше много хубава. Имаше огромни ясли^[1], черквата беше украсена с цъфнали клонки розмарин и децата пяха великолепни провансалски коледни песни от четиринадесети век. Наистина жалко, че не дойдохте.

— Щях да дойда само от любопитство — отвърна татко, — но смятам, че хора, които ходят в черквите за зрелището и музиката, не уважават вярата у другите.

— Хубаво чувство — каза чичо. — Но дошли или не, вие въпреки това тази вечер бяхте там.

И той радостно потри ръце.

— Как така бяхме там? — с леко ирония попита татко.

— Вие бяхте с цялото си семейство, защото аз дълго време се молих за вас.

При това непредвидено известие Жозеф не се сети какво да отговори, но мама мило се усмихна, а чичо все по-бързо потриваше ръце.

— И каква милост поискахте от Всевишния? — попита най-сетне Жозеф.

— Най-хубавата. Аз горещо го молих да не ви лишава от Присъствието си и да ви изпрати Вяра.

Чичо отговори пламенно и очите му блестяха от нежност.

Баща ми, който с явно удоволствие дъвчеше три или четири кестена едновременно, малко се позабави, докато се справи с тази хапка, глътна я наведнъж и каза:

— Знаете ли, не ми се вярва, че Създателят на вселената ще благоволи да се занимава с такива микроби като нас, но вашата молитва е хубаво и добро доказателство за приятелските чувства, който изпитвате към нас, и аз ви благодаря за това.

И той стана, за да му стисне ръката. Чичо също стана. Те се гледаха усмихнати и чичо извика:

— Честита Коледа, скъпи ми Жозеф!

И с едната си ръка той обхвана рамото му и го целуна по двете страни.

Децата не познават истинското приятелство. Те имат само „другарчета“ или съучастници в игрите и сменят приятелите си заедно с училището, класа, и дори чина. В тази коледна нощ аз изпитах непознато вълнение: пламъкът на огъня изпращя и сред лекия пушек видях как излита синя птица със златна глава.