Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (15)

Бях изгубил каскета си. Дъждът ме шибаше по главата, мокрите ми коси падаха в очите.

— Върви край бърдото — извика Лилѝ. — По-малко ще се измокрим и няма да се загубим.

Наистина едва виждах на четири крачки пред мен.

Мислех си, че достатъчно познаваме тези места и че щом видим някое дърво, скала или храст, това ще ни помогне да се оправим. Но мъглата не беше само завеса, завоалирала очертанията на предметите. Понеже не беше еднаква навсякъде, тя ги преобразяваше. Позволяваше ни да видим призрачните очертания на някое малко, криво борче, но напълно изтриваше силуета на дъба, който беше до него; после борчето на свой ред изчезваше и от мъглата изскачаше само половината от дъба, напълно неузнаваем.

Местността край нас непрекъснато се менеше и ако не беше бърдото, до което вървяхме опипом, какво друго ни оставаше, освен да седнем под този порой и да чакаме.

За щастие небето малко по малко взе да се укротява. Бурята отмина към Гарлабан и силата на дъжда започна да намалява — сега той беше равен, отвесен, навярно щеше да продължи дълго.

Но ето че бърдото, което ни сочеше пътя, изведнъж свърши пред надвисналата отвесна скала на Тауме. Ние се отделихме от него с големи опасения, както малкото дете се бои да се пусне от перилата на стълбата, по която слиза.

Лилѝ мина пред мен. Без да откъсва поглед от земята, той намери пътеката, която дъждовните потоци бяха размили. Впрочем старата хвойна, разперила в мъглата два сухи и криви клона, веднага ни помогна да се ориентираме. Бяхме на прав път и ускорихме крачка.

Гуменките ни, прогизнали от вода, жвакаха на всяка крачка. Мокрите ми коси леденееха на челото. Якето и ризата ми лепнеха на гърба.

В настъпилата тишина чухме отдалече някакъв доста слаб, но непрекъсващ тътен. Лилѝ спря, наостри слух.

— Има свличане на Ескаупре — каза той. — Но не може да се каже откъм коя страна.

Ние напрегнато се ослушахме. Тътенът сякаш идеше от всички страни, защото дъждът приглушаваше ехото.

Лилѝ замислено проговори:

— Може да е и Гарет, може да е и Вълча стъпка. Ако не потичаме, ще настинем.

Той се юрна напред, с лакти до тялото, а аз след него, страхувайки се да не изгубя от очи дребната танцуваща фигурка, която влачеше след себе си разкъсани ивици мъгла.

Но като потича десетина минути, Лилѝ се закова на място и се обърна към мен:

— Пътят слиза все надолу. Сигурно не сме далеч от кошарата на Батист.

— Не видяхме трите кукуча.

— Нали знаеш, че днес не всичко се вижда.

— Но единият е на самата пътека. Дори в мъглата щяхме да го видим.

— Не съм гледал.

— Аз пък гледах.

— Тогава сигурно са по-надолу.

Той отново се затича. Хиляди ручейчета се стичаха с лек шум. Голяма черна птица с разперени криле прелетя на десет метра над главите ни. Стана ми ясно, че отдавна сме загубили пътеката. Лилѝ също го разбра и отново се спря:

— Не мога да разбера — повтаряше той, — не мога да разбера.

Вече не знаеше какво да прави и започна да обсипва с ужасни провансалски ругатни и мъглата, и дъжда, и боговете.

— Я, чакай! — спрях го аз изведнъж. — Хрумна ми нещо. Не вдигай шум.

Обърнах се надясно и с ръце, свити на фуния, извиках продължително, после се ослушах.

Слабото ехо повтори този вик, после той се чу още веднъж, но по-слабо.

— Мисля, че това ехо идва от бърдото на Ескаупре, почти под Червена глава — казах аз.

Тогава се провикнах право пред себе си. Нищо не ми отвърна. Обърнах се наляво и двамата извикахме едновременно. Ехото — по-звучно, се повтори още два пъти. Това беше гласът на Пас Тан.

— Знам къде сме — казах. — Тръгнали сме доста наляво и ако продължаваме все така, ще стигнем на бърдото на Гарет. Върви след мен.

Тръгнах напред, като се държах все надясно. Смрачи се и от тъмнината мъглата стана още по-гъста, но аз виках познатото ми ехо и се съветвах с това, което идеше откъм хълмовете на Ескаупре, а то се смили над нас и взе да се доближава.

Най-сетне краката ми познаха кръглите камъчета, който се затъркаляха под подметките.

Тогава аз свих от пътеката вдясно и ми се стори, че различавам някаква удължена тъмна маса. Затичах се натам с изпънати напред ръце и изведнъж сграбчих с пълни шепи месестите листа на една смокиня. Беше смокинята от кошарата на Батист и напластената миризма, която проливният дъжд бе изострил, ни подсказа, че сме спасени. Дъждът също го разбра. И спря.

Ние бяхме радостни и горди от това приключение — ще има какво да разказваме!

И както забързани слизахме по стръмната пътека към Редунеу, чух далечният зов на някаква птица.

— Това е калугерица — каза Лилѝ. — Те не спират тук. Отиват си.

Ятото се показа в клинообразен полет, едва забележимо в мъглата, заради която летеше много ниско, стрелна се над главите ни и отмина подир печалния зов.

Птиците отлитаха към друга ваканция.