Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (18)

Събуди ме свежа струя въздух — Пол бе отворил прозореца и навън едва се беше развиделило. Помислих си, че е синкавата светлина на разсъмването, но чух да трака капчукът и напевният звук от стичащата се вода отекваше в цистерната.

Беше най-малко осем часа, а баща ми не беше ме повикал — дъждът удави последния лов.

Пол ми каза:

— Когато спре, ще отида за охлюви.

Скочих от леглото:

— Знаеш ли, че утре тръгваме?

Надявах се да събудя у него явно отчаяние, от което бих могъл да се възползувам. Той не ми отговори, защото цялото му внимание беше погълнато от връзването на обувките.

— Няма вече да ходим на лов, няма вече да има нито мравки, нито богомолки, нито щурци.

— Всички са измрели! — отвърна Пол. — Всеки ден търся и не мога да намеря.

— В града няма дървета, няма градина, трябва да ходиш на училище.

— О, да! — възкликна той радостно. — В училище ще видя Фюзие. Харесва ми Фюзие. Аз всичко ще му разправя. Ще му дам дъвка от смола.

— Значи теб ти е приятно, че ваканцията свърши? — строго попитах аз.

— О, да — оживи се той. — И вкъщи е кутията ми с войници.

— Тогава защо плака снощи?

Пол широко разтвори сините си очи:

— Не знам.

Просто ми призля от това отстъпление, но не се обезсърчих и слязох в столовата. Там цареше пълно безредие.

В два сандъка от бяло дърво баща ми нареждаше обувки, разни сечива, книги. Майка ми сгъваше на масата бельото, леля ми тъпчеше куфарите, чичо завързваше денковете, сестричката ни, седнала на едно високо столче, смучеше пръста си, а „слугинята“ пълзеше на четири крака и събираше сливи в кошницата, която току-що бе разсипала.

— А, ето те и тебе — извика татко. — Последният ни лов се провали. Ще трябва да се примирим.

— Това е малко разочарование — обади се чичо. — Дано в живота не ти се случва нищо по-лошо!

Върху отрупаната с вещи маса майка ми сложи мляко с кафе и дебели филии. Седнах.

— Татко, помисли ли за моето предложение? — попитах аз.

— Какво предложение?

— Мама да остане тук с Пол, а ние двамата…

Чичо Жул ме прекъсна:

— Скъпи ми племеннико, това просто е глупост.

— Но нали ти така правеше? Или ти се свиди да ни дадеш колелото.

— С най-голямо удоволствие щях да ви го дам, ако твоят проект беше осъществим. Но ти не помисли, че аз излизах от работа в пет часа и половина и пристигах тук в седем и половина. През лятото по това време е още съвсем светло. Баща ти ще напуска училището в шест часа, а сега по това време е вече тъмно. Не може да пътувате всеки ден, и то през нощта.

— Но с фенер? Аз ще го държа.

— Хайде стига! — извика ядосан татко. — Нали виждаш какво е времето. Ще вали все по-често. И няма никакъв смисъл човек да навъртява километри, за да стои затворен край огъня.

Изведнъж той заговори строго:

— И няма нужда да ти се дават толкова обяснения. Ваканцията свърши, започваш училище и утре тръгваме.

Той взе да заковава капака на сандъка и аз почувствувах, че той заковава ковчега на ваканцията и че нищо вече не може да се промени.

С безразличен вид отидох до прозореца и залепих лице до стъклото. Дъждовните капки бавно се стичаха по него, а по лицето ми бавно се стичаха сълзи.

Настъпи продължително мълчание, после мама се обади:

— Млякото ти ще изстине.

Без да се обърна, отсякох:

— Не съм гладен.

Тя настояваше:

— Ти нищо не яде снощи. Хайде ела, седни тук.

Аз не отговорих. Тя тръгна към мен, но баща ми с рязък глас я спря:

— Остави го. Ако не е гладен, от храната може да му прилошее. Нека не поемаме такава отговорност. Най-сетне боата яде само веднъж в месеца.

И в настъпилата тишина той закова четири пирона — войната беше обявена.

Стоях прикован до прозореца, без да ги погледна, и чувах изявления, като това например:

— Разбира се, ваканцията беше чудесна, но на човек му е приятно да си се прибере у дома.

Или пък следното, произнесено от собствения ми баща:

— Може да е слабост от моя страна, но просто нямам търпение да видя учениците си и черната дъска.

А царските яребици? За какво му бяха на този маниак?

Що се отнася до леля Роз, тя направо заяви:

— Това, което ми липсва тук, е газта. Откровено казано, с нетърпение чаках да си тръгнем заради газта!

Как една толкова очарователна жена и наглед толкова разумна, може да се превзема така и да предпочита тази съскаща воня пред смолистия бриз на хълмовете?

Все пак чичо Жул я надмина в безочието, защото каза:

— Ако искате да знаете, това, което на мене ми липсваше, бяха удобните тоалетни, без мравки, без паяци, без скорпиони и с казанче.

Ето значи за какво си е мислил този шишко с дебел задник, дето обичаше да си посръбва! Сред мащерката, розмарина и лавандулата, под песента на щурците, под яркосиньото небе, където плуваха провансалските птици, той е мислил само за това! И си признаваше!

Бях на върха на възмущението, но с гордост забелязах, че само мама не хулеше скъпите ми възвишения. Напротив, на лицето й беше изписана лека тъга, толкова трогателна, че аз се доближих до нея и крадешком й целунах ръката.

После се забих в един тъмен ъгъл, за да поразмисля.

Не можеше ли да спечеля осем дни или може би две седмици, като се направя на тежко болен? След тифусна треска обикновено родителите изпращат децата на село: така бяха направили с приятеля ми Вигие. Той стоя три месеца в Ниските Алпи при леля си. Какъв беше начинът да те хване тифусна треска или поне да накараш околните да си го помислят?

Щом те боли глава (нали не се вижда), щом ти се гади (нали не може да се провери) или имаш тъжен вид и просто не можеш да повдигнеш клепачи, това винаги прави впечатление. Но ако нещата изглеждат по-сериозни, веднага се появява термометърът и аз вече няколко пъти бях страдал от безмилостните му разобличения. За щастие знаех, че го бяха забравили в Марсилия, в чекмеджето на нощното шкафче. Но веднага разбрах, че при първия тревожен сигнал щяха да ме отведат при него, и то още същия ден.

Ами ако си счупя крака? Да, наистина. Бяха ми показали един дървар, който си отсякъл с брадвата два пръста, за да не отиде в казармата, и беше сполучил. Аз не исках нищо да си режа, защото страшно кърви и знаех, че след това няма да порасне. А пък счупената кост не се вижда и идеално зараства. В училище Качинели си беше счупил крака — един кон го беше ритнал. Нищо не му личеше и той си тичаше, както преди. Но тази гениална мисъл не издържа проверката — ако не можех да вървя, щяха да ме качат на каручката на Франсоа и цял месец щях да стоя полулегнал в шезлонг (Качинели ми беше разправял подробно), с гипсиран крак, денонощно изпъван от стокилограмова тежест.

Не, няма да си чупя крака.

Но какво да правя? Трябваше ли да се примиря и да напусна за цяла вечност скъпия ми Лилѝ. Ето че той тъкмо се изкачваше по хълмчето, сгънал някакъв чувал така, че да го пази от дъжда, като качулка. Веднага се обнадеждих и отворих широко вратата, преди още той да беше дошъл.