Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (69)

На другата сутрин не видях баща си. Бил в града. Предположих, че беше отишъл да види приятеля си с картофите, дето му бях забравил името. Мама пеейки подреждаше къщата.

Лилѝ пристигна много късно, едва към девет часа. Той ми съобщи, че всичко казал на баща си, а той му отвърнал: „Знам го този пазач. Той издаде Мон де Парпайун на онези от данъчното, защото Мон скрил четири дрозда в шапката си. Накарали го да плати четири франка. Ако някой път дойде към нас, няма да чака дълго куршума, който сме му приготвили.“

Новината беше успокоителна, но този куршум щеше много да закъснее.

— Говори ли с пощаджията?

Лилѝ се смути.

— Да. И той дори вече знаеше, защото тази сутрин видял пазача.

— Къде?

— В замъка. Ходил там да занесе писма.

— И какво му казал?

— Всичко.

Той направи усилие и добави:

— Тъкмо пишел акта.

Ужасна новина.

— Тогава пощаджията казал да не го прави, а пазачът му казал: „Няма да се лиша от това удоволствие!“ И тогава пощаджията го попитал: „Защо?“ и пазачът му отговорил, че учителите винаги ходели на почивка, и тогава пощаджията казал, че баща ти е онзи, дето уловил яребиците, а пазачът му казал: „Хич не ми пука“ и после продължил да пише акта и пощаджията ми каза, че си личало колко е доволен.

Този отчет ме смаза.

Лилѝ извади от торбичката си два хубави розови салама и аз първоначално се изненадах, но той веднага ми обясни:

— Саламите са отровни. Баща ми ги приготвя, за да ги слагаме нощем край курниците заради лисиците. Ако искаш, довечера ще отидем да ги метнем през стената на замъка.

— Искаш да отровиш кучето ли?

— Може и него — мило каза Лилѝ. — Нарочно избрах най-хубавите парчета, за да му се прияде. Ако сложи само хапка в устата си, веднага ще се вцепени.

Идеята му беше чудесна и аз се засмях от удоволствие. Но смъртта на пазача, която щеше да се разбере едва на другия ден (ако ние имахме, а той нямаше късмет), нямаше да попречи актът за нарушение да пристигне на местоназначението си. Все пак ние решихме още същата вечер да отидем да хвърлим саламите на отмъщението.

Докато чакахме, отидохме да сложим примки на Рапонския дол, после до обед, по кривите дървета на една изоставена овощна градина, късахме зелени бадеми и оскруши.

Първата обиколка на примките ни донесе шест белогъзки и един голям кос.

Аз наредих птиците на кухненската маса, изпразних торбите ни и сякаш между другото казах:

— Едно бедно семейство може да се издържа цяла година с дивеч, бадеми, оскруши, аспержи и гъби.

Мама нежно се усмихна и се наведе да ме целуне по челото, като държеше ръцете си настрани, защото целите бяха в сапунена пяна.

— Не се тревожи, глупчо. Още не сме я докарали дотам.

Лилѝ обядва с нас и седна — каква велика чест! — на мястото на баща ми, който щеше да се върне едва надвечер. Заговорих за селския живот и казах, че на мястото на татко щях да стана земеделец. Лилѝ, който според мен разбираше от тия неща, взе да хвали нахута — какъв голям добив давал и колко просто се гледал, нямало нужда нито от вода, нито от тор, нито дори от пръст и се хранел само от въздуха, а после Лилѝ заговори колко изненадващо бързо растял ранният фасул:

— Правиш дупчица, слагаш фасула на дъното, засипваш с пръст и бягаш! Иначе ще те хване!

И добави, като гледаше майка ми:

— Разбира се, че е малко преувеличено, но така се казва, за да се види колко бързо расте фасулът.

В два часа тръгнахме на разузнаване, придружени от Пол, специалист по измъкването на охлюви, скрити в дупките на високите стени или в дънерите на маслиновите дървета. Цели три часа ние трупахме запаси, за да бъдем готови да посрещнем разорението, което ни очакване. Тръгнахме си към шест часа вечерта, натоварени с бадеми, охлюви, джанки, трънки, хубави сини сливи, които откраднахме от бай Етиен, и една торба почти узрели праскови, откъснати от едно много старо дърво, което от петдесет години насам упорито цъфтеше сред самотните развалини на един изоставен чифлик.

Радвах се да даря мама с такова богатство, но видях, че не е сама.

Тя беше седнала на терасата срещу баща ми, който, вдигнал лице към небето, пиеше от едно пръстено петле, без да допира устни до него.

Спуснах се към тях.