Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (46)

Прекосихме четири огромни имения. В първото имение се извисяваше замък с кулички, заобиколени от цветни лехи. Край тези лехи имаше лозя и овощни градини.

— Това е замъкът на някакъв аристократ — каза Бузиг. — Сигурно е болен, защото никога не се показва.

— Ако този аристократ ни срещне по неговите земи, може да не му хареса, че минаваме — обади се татко. — Аз не обичам много аристократите.

Уроците на педагогическото училище си оставаха незаличими. Но все пак в процеса на четенето, няколко аристократа бяха спечелили неговото благоразположение: Дю Геклен^[1], Байар^[2], Ла Тур Д’Оверн^[3] и най-вече Анри IV^[4], защото тичал на четири крака, за да забавлява внуците си. Но общо взето, татко винаги смяташе аристократите за груби и жестоки хора, което се доказваше от факта, че са им отсичали главите. Нещастията никога не вдъхват доверие и ужасът от големите кланета загрозява дори и жертвите.

— Този е граф — поясни Бузиг. — Наоколо за него нищо лошо не се говори.

— Може би защото не го познават — каза татко. — Но той сигурно е наел полицейски агенти.

— Има само един чифликчия и един пазач. Чифликчията е добродушен старец, а и пазачът не е млад. Той е просто гигант. Няколко пъти съм го срещал, но не сме разговаряли. Добър ден, добър вечер и толкоз.

Безпрепятствено стигнахме до втората врата. Каналът се провираше под ниска арка в оградата. По нея, до сами водата, се спускаха дълги гирлянди зеленина и течението ги повличаше. Бузиг превъртя ключа и пред нас се откри девствена гора.

— Тук е замъкът на Спящата красавица. Капаците на прозорците вечно са затворени и никога не съм видял жив човек. Можете да пеете, можете да викате, няма страшно.

Цяла гора от кукуч и къпина беше завладяла изоставените земи. Просторен парк от стогодишни борове ограждаше една огромна четвъртита, постройка. Тя изглеждаше недостъпна, защото бодливите жълтуги растяха нагъсто под високите дървета. Брат ми Пол дълбоко се развълнува от мисълта, че Спящата красавица спи зад тези затворени капаци и че благодарение на Бузиг единствено ние знаехме тази тайна.

Още една ограда и още една врата. Минавахме през земите на третия замък.

— Този е на нотариуса — каза Бузиг. — Вижте, винаги е заключено, освен през август. Тук живее само едно селско семейство. Често срещам дядото — той се грижи за тези чудесни сливи. Глух е, ама е любезен… Все ми говори за Френско-пруската война и иска да си върнем Елзас и Лотарингия^[5].

— Значи е истински французин — обади се татко.

— Да, така е — кимна Бузиг. — Жалко само, че се е вдетинил.

Никого не срещнахме, но през плета видяхме наведен селянин, който плевеше доматите.

После Бузиг отвори още една врата в стена от дялани камъни, най-малко четири метра висока, а на върха й се виждаха счупени бутилки, които не създаваха добра представа за гостоприемството на собствениците.

— Този замък е най-големият и най-хубавият. Но собственикът живее в Париж и освен пазача няма жив човек. Ето вижте.

През плета ние видяхме две високи кули, които се издигаха над един замък с най-малко десет етажа. Всички прозорци бяха затворени, освен на някои от мансардите под покрива.

— Горе — продължи Бузиг — е жилището на пазача. За да наблюдава мародерите, които плячкосват овощните градини.

— В момента той може би ни наблюдава — каза татко.

— Не ми се вярва. Той гледа най-вече градината, а тя е от другата страна.

— И той ли ти е приятел?

— Не бих казал. Той е бивш адютант.

— Те невинаги са добри по характер.

— И този е като другите. Но винаги е пиян и единият му крак е парализиран. Ако се случи да ни види — ще бъде наистина някакво изключение, — трябва само да ускорите крачка и той няма да може да ни настигне. Дори и с кучето си.

Мама разтревожено попита:

— И куче ли има?

— Да — отговори Бузиг, — кучето е огромно. Но то е най-малко на двадесет години, сляпо е и едвам се движи. Трябва господарят му да го дърпа за синджира. Уверявам ви, че няма никаква опасност. Но за ваше спокойствие ще хвърля един поглед, застанете зад ей този храст.

В живия плет, който ни прикриваше, имаше дълъг процеп. Бузиг с решителна крачка се запъти натам и се спря насред това опасно място.

С ръце в джобовете, с килнат на тила каскет той дълго се взира в замъка, после в овощната градина.

Зад прикритието на една къпина ние чакахме скупчени като овце. Мама, пребледняла, дишаше учестено, а брат ми Пол престана да хруска бучките захар, който измъкваше от поверения му пакет. Баща ми, изпънал шия, напрегнато гледаше през клоните.

— Най-после Бузиг каза:

— Пътят е свободен. Елате. Но се понаведете — добави той.

Баща ми, приведен на две, тръгна пръв, а багажът му се тътреше по земята. Пол целият се сви, сякаш беше стогодишен старец от селото и просто изчезна в тревата. На свой ред аз преминах, притискайки макароните до сърцето си, което тупаше съвсем близо до земята. Последна мама, несвикнала да прави такива упражнения, с наведена глава и свити рамене, неуверено като сомнамбул на ръба на покрив, се запъти напред. Въпреки фустите и корсета с банели тя изглеждаше съвсем слаба.

Още на два пъти ни се наложи да прибегнем до тази хитрост. Най-сетне стигнахме до оградата. Бузиг отвори вратичката и ние изведнъж се озовахме пред кафенето на кръстопътя Четирите годишни времена.

Каква радост! Каква чудесна изненада!

— Просто невероятно! — възкликна мама.

— Но е така — отговори Бузиг. — Ние пресякохме цялата извивка на пътя.