Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (75)

Десет години по-късно аз основах в Марсилия филмово дружество. Начинанието се увенча с успех и тогава ме обхвана амбицията да изградя под небето на Прованс „Филмово градче“. Един предприемач се впусна да търси някакво имение, достатъчно голямо, за да може да се осъществи хубавият план. Докато аз бях в Париж, той намерил онова, което търсех, и по телефона ми съобщи за откритието си. Но същевременно ми съобщи, че сделката трябвало да се сключи след няколко часа, тъй като имало и други купувачи. Беше много въодушевен и знаех, че е честен човек. Купих имението, без да съм го видял.

След осем дни малка колона от коли потегли от снимачните площадки в Прадо. В тях се бяха настанили звукооператорите, кинооператорите и техниците от лабораториите. Бяхме тръгнали да завладяваме обетованата земя и докато пътувахме, всички говореха едновременно.

Минахме през много голяма двукрила желязна порта, широко разтворена.

Кортежът ни спря в дъното на алея от стогодишни чинари, пред един замък. Това не беше исторически паметник, а огромно жилище на някакъв голям буржоа от Втората империя. Трябва доста да се е гордеел с четирите осмоъгълни кули и тридесетте балкона от дялани камъни, които украсяваха всяка фасада.

Веднага се спуснахме към поляните, където смятах да построя снимачните площадки. Там намерих хора да разгъват землемерни вериги, други да забиват в земята боядисаните в бяло жалони и аз с гордост съзерцавах раждането на такова хубаво дело, когато в далечината горе, на насипа, видях жив плет… Дъхът ми секна и без да зная коя е причината, аз с все сила се затичах през поляните и през времето.

Да, ето го. Това беше каналът от моето детство с глогините, повета, с шипките, осеяни с бели цветчета, с къпините, криещи бодлите си под едрите, зърнести плодове.

Вечната вода безшумно течеше край обраслата пътека и също както в миналото, скакалците като водни пръски отскачаха под краката ми. Бавно изминах пътя на ваканцията и скъпите сенки вървяха до мен.

Едва когато го съзрях през храстите, по-висок от далечните чинари, аз познах ужасния замък. Замъкът на страха. На страха на моята майка.

За момент си въобразих, че ще срещна пазача и кучето. Но изминалите двайсет години бяха погълнали моето отмъщение, защото и лошите хора умират.

Вървях покрай коритото. Беше си същото „цедило“, но малкият Пол го нямаше, за да се разсмее с хубавите си млечни зъби. Някакъв глас ме повика. Скрих се зад храстите и безшумно вървях напред, бавно, както някога.

Най-после видях крепостната стена. Отвъд счупените бутилки месец юни танцуваше по сините хълмове. Но в подножието на стената, съвсем близо до канала, се виждаше страшната черна врата, същата, която не пожела да се отвори към ваканцията. Вратата на Унизения баща.

В изблик на сляпа ярост грабнах с двете си ръце един голям камък и като го вдигнах първом към небето, запратих го към прогнилите дъски, които рухнаха над миналото. Стори ми се, че дишам по-леко и че лошата магия се беше развалила.

Но в прегръдките на един шипков храст, под съцветие от бели рози и отвъд времето вече от години стоеше една много млада черноока жена, която все притискаше до нежното си сърце червените рози на полковника. Тя чуваше виковете на пазача и хъркащото дишане на кучето. Пребледняла, разтреперана и завинаги безутешна, тя не знаеше, че е при сина си.