Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (8)

В замяна на толкова много тайни, които той ми разкри, аз му разказвах за града: за магазините, където всичко се намира, за изложбите на играчки около Коледа, за факелното шествие на 141 полк, за чудесата на парка Маджик Сити, където се бях качвал на влакчетата в лабиринта на ужасите. Аз имитирах тракането на чугунените колела по релсите, уплашените писъци на жените, когато се спускаха надолу, а Лилѝ надаваше викове заедно с мен.

От друга страна, забелязах, че в своето невежество той ме смяташе за много умен: силех се да оправдая това мнение (съвсем противоположно на мнението на баща ми) и просто смайвах Лилѝ, че мога светкавично да смятам наум, като предварително старателно се тренирах. На него именно дължа, че научих таблицата за умножение чак до тринайсет по тринайсет.

След време взех да му поднасям думи от моята колекция, като започнах от най-кратките: ръкойка, пункция, угар, и нарочно напълвах шепата си с коприва, за да блесна пред него с думата везикула, което ще рече пришка. После добавях: вестибуларен, коренообразен, непринуденост и несравнимата дума пълномощник — титла, която присъдих, и то съвсем не по заслуга, на старшината от жандармерията. Най-накрая, един хубав ден, аз му подадох красиво изписана върху къс хартия думата: непротивоконституционствувателствувайте. Когато Лилѝ най-сетне успя да я разчете, той ми благодари, като същевременно ми призна, че нямало да може често да я употребява. Но това никак не ме засегна. Целта ми беше не да обогатя речника му, а да увелича възхищението му към мен, което растеше заедно с дължината на думите.

Но нашите разговори винаги се въртяха около лова: повтарях ловджийските случки на чичо Жул и често Лилѝ със скръстени ръце, облегнат на някой бор и дъвчейки стръкче копър, замислено ми казваше:

— Разкажи ми пак за кеклиците.

Никога през живота си не съм бил толкова щастлив, но понякога, сред хълмовете, изпитвах угризение — бях изоставил малкия Пол. Той не се оплакваше, но аз го съжалявах, като си представях колко е самотен. Затова един ден реших да го взема с нас.

Вечерта предупредих ловците, че двамата с Лилѝ няма да тръгнем рано, а много по-късно заради Пол и че ще се срещнем с тях при извора на Пас Тан, където обикновено обядвахме.

Те изглеждаха разочаровани от тази измяна и се опитаха да ме накарат да се откажа от намерението си, но така и не успяха.

Без да се издам, аз тайничко се наслаждавах от победата си — нали не искаха да ме вземат при откриването на лова, нека сега да видят какво е без мен. Навярно така се радват американците, когато ги викаме на помощ, след като по политически или религиозни съображения прогонихме прадедите им.