Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (36)

Четвъртък следобед мама ни заведе при леля Роз, за да разберем какво е решила. Чакаше ни голямо разочарование — тя ни заяви, че не можела да се „качи на вилата“ заради братовчеда Пиер, който съвсем неоправдано заемаше все по-важно място. Този смукач на биберони беше започнал да издава неясни звуци, а леля му отвръщаше с точни думи, за да й повярваме, че е казал нещо. Наистина печална гледка!

Освен това пред възхитената ми майчица тя повдигна бърните на животинчето и ни показа върху венеца едно оризово зрънце, като твърдеше, че било зъбче и че заради това зъбче тя се опасявала от студа, вятъра, дъжда, влагата и най-вече от липсата на газ.

Опитахме с ласкателство, но безуспешно. Трябваше да отстъпим пред неоспоримия факт — леля Роз нямаше да бъде с нас. Но все пак оставаха няколко ловни следи от чичо Жул. Той заяви, че щял да идва всяка сутрин с колелото си, за да стреля по дроздовете, и щял да се връща преди здрач. Каза го доста весело, но видях, че би предпочел да е с нас.

Тогава за първи път разбрах, че възрастните никога не вършат онова, което им харесва, и че са глупави.

Слизайки по стълбата в полумрака, Пол си направи съответния извод от този провал и невъзмутимо каза:

— Като имам деца, ще ги дам на някого.