Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (64)

Мама бързо се съвзе. Докато Жозеф я разтриваше, сълзите и целувките на нейните момчета подействуваха по-ефикасно от най-добрите лекарства.

Едва тогава забелязахме, че сестричката беше изчезнала. Беше се скрила в един къпинов храст, като изплашено мишле. Тя не отвръщаше на виковете ни и коленичила, стоеше неподвижно, стиснала очите си с ръце.

После събрахме багажа, слагайки както ни падне салама, сапунерките, кранчето за чешмата, а баща ми тихичко мърмореше:

— Колко човек е слаб, когато е виновен. Този пазач е мръсно животно и най-долнопробен подлец. Но законът е на негова страна, а аз съм в плен на собствената си измама. Всичко говореше против мен: и жена ми, и децата ми, и ключът. Ваканцията започна лошо. Не знам дори дали ще свърши.

— Жозеф — изведнъж развеселена каза мама, — та това най-после не е свършекът на света.

Тогава баща ми изрече тази неясна фраза:

— Докато съм учител, ще сме във ваканция. Но ако след осем дни не съм вече учител, ще бъда безработен.

И той притегна каишите на раницата.