Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (17)

На масата ядях с голям апетит, когато чичо Жул каза няколко съвсем обикновени думи, на които първоначално не обърнах никакво внимание:

— Мисля, че нашият багаж няма много да натежи върху каручката на Франсоа, значи ще бъде възможно отгоре да се сместят Роз, бебето, Огюстин и малката. Може би дори и Пол. Какво ще кажеш, Пол?

Но малкият Пол не можа да каже нищо — видях долната му устна да се удължава, да се издува, после да се извива към брадичката. Познавах този признак и понякога добродушно сравнявах тази обърната устна с ръба на гърнето на сестричката ни. Както винаги след тази гримаса, се чу задавено хлипане и две едри сълзи бликнаха от сините очи на Пол.

— Какво му става — попитах.

Мама веднага го взе на коленете си и го залюля, а той се заливаше в сълзи и все подсмърчаше.

— И таз добра, глупачето ми — повтаряше мама, — нали знаеш, че не може все тук да стоим. Скоро пак ще дойдем. Ей къде е Коледа.

Усетих, че иде беда.

— Какво говори мама?

— Мама казва, че ваканцията свърши — отговори чичо. И най-спокойно си наля чаша вино.

Попитах със сподавен глас:

— Свърши… Кога?

— Вдругиден трябва да тръгнем — каза татко. — Днес сме петък.

— Беше петък — наблегна чичо. — А ние тръгваме в неделя сутринта.

— Нали знаеш, че училището почва в понеделник — обади се леля.

Известно време нищо не разбирах и ги гледах смаяно.

— И таз добра! — възкликна мама. — Какво се чудиш? Вече цяла седмица само за това говорим.

Наистина те говореха, но аз не исках и да ги чуя. Знаех, че тази катастрофа неизбежно ще настъпи, както хората знаят, че един ден ще умрат, но всеки си казва: „Не е моментът сега да се задълбочавам. Ще му мисля, като му дойде времето.“

Времето беше дошло. Така бях потресен, че нито можех да говоря, нито дори да дишам. Баща ми го забеляза и с нежност ми заговори:

— Ех, момчето ми, защо така! Ти цели два месеца вече си във ваканция.

— И без това е много! — прекъсна го чичо. — Да беше президент на Републиката, нямаше да почиваш толкова.

Този гениален довод ни най-малко не ме трогна, тъй като бях решил да се стремя към тези високи постове едва след като си изкарам войниклъка.

— Тази година ще бъде решаваща в живота ти — подхвана татко. — Не забравяй, че през юли ще се явяваш на изпити за стипендиант, за да постъпиш в лицея от октомври идната година.

— Нали знаеш колко е важно — добави мама. — Винаги си казвал, че искаш да станеш милионер. Ако не влезеш в лицея, никога няма да успееш.

Тя твърдо вярваше, че богатството е нещо като върховна награда, която неотменно увенчава труда и учението.

— И в лицея — обади се чичо — ще учиш латински. — Бас държа, че ще те увлече. Аз учех латински дори и през ваканцията, ей тъй, за удоволствие.

Тези странни разговори за неща, които някога си щяха да се случат, не можеха да прикрият печалната действителност: ваканцията беше свършила и аз усетих как брадичката ми трепери.

— Надявам се, че няма да ревнеш — каза татко.

И аз се надявах на същото и направих голямо усилие, достойно за един команч, вързан на кола на мъченията. Отчаянието ми премина в бунт — реших да започна контраатака.

— В края на краищата — казах аз — това си е ваша работа. Но най ме тревожи, че мама никога няма да може да слезе пеш до Ла Брас.

— Ако това е най-голямата ти грижа — отговори татко, — веднага ще те успокоя. В неделя сутринта, както чичо ти Жул току-що каза, жените и децата ще се качат на каручката на Франсоа, който ще ги остави в подножието на Ла Трей, откъдето тръгва пътническата кола.

— Каква кола?

— Колата, която идва в неделя и ще ни закара до трамвая.

Споменаването на специална кола, която никога не бяхме виждали, доказваше, че има старателно подготвен план и че всичко е предвидено.

— А смокините? — извиках аз изведнъж.

— Какви смокини?

— Дето са на терасата. Останаха повече от половината, а ще узреят едва след седмица. Кой ще ги яде?

— Може и ние, ако дойдем тук за няколко дни, да прекараме Задушница. След шест седмици.

— От врабците, дроздовете и дърварите няма да остане нито една. И всички бутилки вино в мазето сигурно ще се развалят.

— Тъкмо обратното — обади се чичо Жул. — Колкото е по-старо виното, толкова е по-хубаво.

Това твърдение, казано с ликуващ тон, ме обърка и нападките ми веднага се насочиха другаде.

— Вярно — казах аз. — Но помислихте ли за градината? Татко засади домати, а още не сме ги опитали. Ами празът? Голям е колкото малкото ми пръстче.

— Може моите градинарски сметки да са излезли криви — отвърна татко. — Но най-големият виновник е сушата. До днес нито веднъж не валя.

— Да, но сега вече ще вали и всичко ще стане ей такова — разперих аз ръце. — Жалко наистина!

— Бъди спокоен — каза татко. — Ние ще имаме удоволствието да ядем от тези зеленчуци вкъщи, защото Франсоа ми обеща да ги наглежда. Като идва на пазар, ще ни носи пълни щайги.

И тъй, аз търсех хиляди абсурдни причини, опитвах се да докажа, че такова внезапно тръгване е неосъществимо, сякаш можех да забавя започването на учебната година. Но чувствувах колко моите аргументи са жалки и отчаянието все по-силно ме обземаше, когато изведнъж ми хрумна гениална мисъл:

— Знам, че трябва да отида на училище. И дори ми е приятно, че започва.

— Тъй те искам! — извика чичо, като стана.

— Започваш да ставаш разумен — каза татко.

— Само си мисля, че градският въздух е вреден за мама. Нали ти го казваше. Да, да, казвал си го. А пък тук — виж колко е хубава. И сестричката също. Сега тя се катери по дърветата и хвърля камъни! Значи не ни остава нищо друго, освен да правим като чичо Жул.

— А какво прави чичо ти Жул?

— Ами той почти всеки ден ходи с колелото си в града и се връща вечерта. Само да ти го даде! Ти ще ме сложиш отпред на кормилото или отзад. А мама ще остане тук с Пол и сестричката. Първо, Пол не върши нищо в училище и, второ, ти видя как се разплака! Ако го върнете в града, той ще плаче през цялото време. Знам си го аз.

Татко стана и каза:

— Това може би не е лоша идея. Но сега е вече късно, утре пак ще поговорим.

— Точно така — добави чичо. — Сега трябва да си лягаме, за да тръгнем много рано, защото утре, като за последен път, имаме право да отидем в горите на Пишори. Там организират най-хубавия лов в този край.

Баща ми взе на ръце заспалия Пол и ние се качихме по стълбата след него. Пошепнах на мама:

— Смяташ ли, че добре го измислих?

— Просто чудесно! — ми отговори тя. — Но ще бъде доста уморително за баща ти.

— Е, може да не идваме всеки ден. Само сряда и събота.

— Сигурно ще ме е страх да оставам сама през другите дни.

— Няма, няма да те е страх. Аз ще помоля Лилѝ да идва да спи тук.

— Това вече е друго! — обади се чичо. — Ако Лили се съгласи, ние сме спасени.

— Той вече е стрелял с пушка — казах аз. — Ама вярно! С пушката на брат си.

— Добре — каза мама, — първо си легни, трябва хубаво да се наспиш. Ще поговоря с баща ти и утре всичко ще уредим.