Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (3)

Една сутрин към девет часа аз с лека стъпка вървях по платото, което се издигаше над местността Черничевия кладенец.

В дъното на падината чичо Жул беше устроил засада в бръшляна, а баща ми се беше скрил зад завеса от повет под вечнозеления дъб на склона.

С една дълга хвойнова пръчка — жилава и приятна да се държи в ръце, защото е гладка и сякаш цялата смазана, аз шибах храстите, но яребиците не се показваха, нито бягащият заек от местността Бом Сурн.

Въпреки това аз добросъвестно изпълнявах задълженията си на гонче, когато забелязах накрая на бърдото нещо като надгробен знак от пет-шест камъка, натрупани от човешка ръка във формата на пирамида. Приближих се и видях в подножието на купчината камъни някаква мъртва птица. Шийката й беше стисната с две месингови примки от капан с пружина. Птицата беше по-едра от дрозд и имаше красив гребен и пера на главата. Наведох се, за да я вдигна, но някакъв звънък глас извика зад мен:

— Хей, приятелю.

Видях едно момче на моите години, което строго ме гледаше:

— Не се пипат чужди примки! Те са свято нещо.

Отвърнах му:

— Нямаше да я пипам. Исках само да видя птицата.

То се доближи. Беше чернокосо селско момче с фини провансалски черти, с черни очи и дълги мигли като на момиче. Под старото му елече от сива прежда се виждаше кафява риза с дълги ръкави, които той беше навил над лактите, носеше къси панталони и беше обут с въжени сандали като моите, само че на бос крак.

— Когато намериш някакъв дивеч, хванат в капан — каза момчето, — имаш право да го вземеш, но трябва пак да заредиш капана и да го поставиш на мястото му.

То освободи птицата и рече:

— Това е белогъзка.

Пусна я в торбата си, измъкна от джоба на жилетката си малка тръстикова тръбичка, запушена с лошо одялана запушалка, после изтръска върху лявата си длан голяма крилата мравка. С учудваща сръчност, от която се възхитих, то запуши тръбичката, стисна с два пръста мравката в дясната си ръка и същевременно, натискайки леко с лявата ръка, разтвори краищата на малката металическа щипка, закачена в центъра на капана. Тези краища бяха извити в полукръг и когато се допираха, образуваха миниатюрен пръстен. С този пръстен момчето обхвана мравката през кръста и тя не можеше повече да помръдне — крилата й пречеха да се върне назад, а дебелото коремче — да тръгне напред.

Аз попитах:

— От къде намираш такива мравки?

— Това са крилати мравки. Има ги във всички мравуняци, но те никога не се показват. Трябва да се рови земята с кирка на повече от метър дълбочина или да се чака първият дъжд през септември. Щом пекне слънцето, и те изведнъж излизат. Ако предварително си покрил ямата с мокър чувал, тогава става лесно.

Момчето зареди отново примката и я постави на мястото й, до купчината камъни.

Живо заинтригуван, аз следях всяко негово движение и се мъчех да запомня всички подробности. То се надигна и ме попита:

— Ти кой си?

И за да ми внуши доверие, добави:

— Аз съм Лилѝ, от Белон.

— И аз съм от Белон.

Той започна да се смее:

— А, не, ти не си от Белон. Ти си от града. Не се ли казваш Марсел?

— Да — отговорих аз поласкан. — Познаваш ли ме?

— Никога не съм те виждал. Но баща ми пренесе мебелите ви и ми разказа за теб. Нали твоят баща е онзи с дванайсеткалибрената пушка, дето уби кеклиците?

Бях развълнуван от гордост.

— Да. Той е.

— Ще ми разкажеш ли?

— Какво?

— За кеклиците. Къде ги видяхте, как баща ти стреля и за всичко останало.

— О, разбира се.

— След малко — добави той. — Като свърша обиколката си. На колко си години?

— На девет.

— Аз съм на осем — каза той. — Ти залагаш ли примки?

— Не. Не знам как.

— Ако искаш, ще те науча.

— Ами разбира се! — извиках разпалено.

— Ела с мен. Ще наобиколя моите примки.

— Не мога сега. Вдигам дивеча за татко и за чичо. Те са не пусия долу, в ниското. Трябва да им пратя яребици.

— Днес няма да има яребици. Тук обикновено има три ята, но тази сутрин минаха дървари и ги подплашиха. Две ята излетяха към Гарет, а третото се спусна към Пас Тан. Може да им пратим един едър заек, трябва да е някъде тук, видях барабонки.

И ние започнахме да обикаляме примките, като удряхме с прът по храстите.

Новият ми приятел намери в примките няколко белогъзки (наричат ги и каменарчета), две чучулиги и три кръсточовки.

— Това е глупава птица — каза Лилѝ. — Ако има само една в околността и дори една-единствена примка, бъди сигурен, че ще я намери и ще се оплете в нея. Но е много вкусна — добави той. — Я виж! Още един глупак.

Той изтича до друга примка и вдигна един великолепен гущер. Беше яркозелен, с много малки златни точки пръснати отстрани, а на гърба — сини, пастелносини полумесеци.

Лилѝ откачи това красиво мъртво животно и го хвърли в храстите. Аз изтичах да го взема:

— Даваш ли ми го?

Той се засмя:

— За какво ми е? Казват, че по-рано са ги яли и май били много вкусни, но ние не ядем студенокръвни животни. Сигурен съм, че са отровни.

Аз скрих красивия гущер в чантата си, но десет метра по-долу го хвърлих, защото в следващата примка се беше хванал друг, дълъг почти колкото ръката ми и с още по-ярка окраска от първия. Лили изрече няколко провансалски ругатни и отправи към Светата дева молба да го избави от тези гущери.

— Но защо? — попитах аз.

— Не виждаш ли, че ми запушват примките? Когато се хване някой гущер, вече не може да се хване птица и значи имаш една примка по-малко.

После дойде ред на плъховете. Те бяха „запушили“ две примки. Това бяха големи синкави плъхове с много мека козина. Лилѝ отново се ядоса, после добави:

— От тези дядо ми правеше яхния. Те са чисти животни, живеят на свобода, ядат корени, жълъди, трънки. Всъщност са чисти колкото е и заекът, само че все пак са плъхове и… — Той гнусливо се намръщи.

В последните примки се бяха хванали четири кръсточовки и една сврака.

— Хе, хе — извика Лилѝ. — Сврака. Какво търси тук? И взела че се хванала на празна примка. Трябва да е била най-шантавата в семейството, защото…

Той не довърши и сложи пръст на устата си, после посочи надалеч към гъсталака от жълтуги.

— Там вътре нещо мърда. Да заобиколим. Тихо.

Той тръгна с гъвкава и безшумна походка като истински команч, какъвто беше, без сам да знае. Аз го последвах, но той ми направи знак да заобиколя по-отдалеч и отляво. Лилѝ вървеше, без да бърза, по посока на жълтугите, но аз се затичах, за да осъществя маневрата по обкръжаването. На десет крачки от мястото той хвърли един камък и на няколко пъти подскочи във въздуха с разперени ръце, надавайки дивашки викове. Аз го имитирах. Изведнъж Лилѝ се спусна напред: видях как от храстите изскочи огромен заек: с щръкнали уши, той правеше такива големи скокове, че между него и земята разстоянието оставаше неизменно. Успях да пресека пътя му, той зави към бърдото и се спусна в комина. Щом дотичахме до края на платото, ние видяхме, че се спуска право надолу и се промъква през храстите. Изчакахме с разтуптени сърца. Изведнъж отекнаха два изстрела, после още два.

— Дванайсеткалибреният стреля втори — каза Лилѝ. — Хайде да им помогнем да намерят заека.

Лилѝ се спусна надолу по комина, пъргав като маймуна.

— Изглежда непроходим, а всъщност е удобен като стълба — извика той.

Спуснах се след него. Като тънък познавач, той, изглежда, оцени моята подвижност:

— Уж си от града, а пък добре се справяш.