Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (61)

Посветихме сутринта на подреждането на къщата. Цели два месеца тя щеше да стои празна и ме изпратиха да купя бучки нафталин, каквито при първите студове намираме по джобовете си.

После за последен път проверихме багажа, който майка ми от няколко дни приготвяше, защото за нас това беше почти пренасяне… Няколко пъти тя намекна, че ще бъде необходимо да използуваме мулето на Франсоа, но баща ми, който в началото си замълча, най-сетне ни разкри истината — нашите доходи бяха значително намалели от многобройните покупки, с които трябваше да си създадем удобства през ваканцията. Ново разточителство от четири франка можеше да доведе до сериозно нарушаване на равновесието.

— И от друга страна — каза той, — ние сме четирима, щом като Пол сега може да носи най-малко три килограма.

— Четири! — извика Пол, зачервен от гордост.

— А аз мога да нося най-малко десет кила — извиках възбудено.

— Но за бога, Жозеф, погледни! — вайкаше се майка ми. — Погледни всички тези денкове, пакети, куфари! Видя ли ги? Виждаш ли ги?

Тогава баща ми, притворил очи, с ръце протегнати към някакво видение, започна да пее със сладникав глас:

Виждам в миг, затваряйки очи,

малка бяла къщичка

там, във дън гори… и…

След като обядвахме набързо, обемът и килограмите на багажа ни бяха така умело разпределени, че ние тръгнахме, без нищо да оставим след нас.

Аз носех три торби. В едната имаше калъпи сапун, в другата консервни кутии и разни салами.

Под двете мишници стисках по един здраво завързан вързоп с одеяла, чаршафи, калъфки, кърпи. Между тях за по-сигурно мама беше пъхнала чупливите предмети. Под лявата ми ръка имаше две лампени шишета и малка гипсова балерина, гола, вдигнала краче във въздуха. Под дясната ми ръка имаше огромна солница от венецианско стъкло (1 франк и 50 от нашия приятел, вехтошаря), един голям будилник (2 франка и 20), който трябваше силно да бие утринната камбана за ловците. Понеже бяхме забравили да го спрем, чувах през одеялата тенекиеното му тракане. А джобовете ми бяха натъпкани с кибритени кутии и книжни пликчета, в които имаше чер пипер, индийско орехче, карамфил, конци, игли, копчета, връзки за обувки, и две мастилници, запечатани с восък.

На гърба на Пол наместихме една стара чанта, пълна с кутии захар и вързахме отгоре й възглавница, увита в шал. Отзад главата на Пол не се виждаше. В лявата му ръка висеше мрежичка, доста лека, но обемиста, с нашите запаси от липов цвят, върбинка, лайка, всевъзможни билки. Дясната му ръка беше свободна, за да може да държи сестричката, която притискаше една кукла до гърдите си.

Мама смяташе сама да носи двата картонени куфара с всичките ни ценности: калайдисани прибори и фаянсови чинии. Всичко това доста тежеше и аз реших да се намеся. Пъхнах в джобовете си половината вилици, сложих лъжиците в чантата на Пол и шест чинии в двете си торби. Мама нищо не забеляза.

Раницата беше натъпкана до пръсване, а всичките й джобове издути. Сигурно тежеше повече от мен.

Отначало ние я качихме на една маса. После баща ми направи крачка напред и обърна гръб на масата. Ханшът му беше вече значително разширен с цял колан от торби, откъдето се показваха дръжки на сечива, гърла на бутилки и лукови пера. Татко първо приклекна, после коленичи. Тогава ние избутахме този товар към раменете му. Малкият Пол, с отворени уста, със стиснати юмруци и хлътнала в раменете глава, беше изпаднал в ужас, че баща му ще бъде премазан. Но Жозеф оцеля. Чухме го как закопчава кожените каиши и раницата леко се повдигна. Сред пълната тишина чухме как изпука първо едното коляно, после другото и Жозеф, просто огромен, се изправи. Той дълбоко си пое въздух, разкърши рамене, за да намести каишите, и започна да обикаля столовата.

— Идеално — само каза той.

После, без никакво колебание, отиде да вдигне двата големи куфара. Те бяха така натъпкани, че за по-сигурно трябваше да ги омотаем три пъти с въже. Тежестта им видимо опъна ръцете на баща ми, които изглеждаха удължени. Той много остроумно използува това изпъване, за да стисне под мишниците си от едната страна ловната си пушка (с протрития калъф от изкуствена кожа), а от другата моряшки далекоглед, който сигурно беше преминал през бурите на нос Хорн, защото лещите му подрънкваха като звънчета.

Доста трудно се качихме на задната платформа на трамвая. Слизането не беше по-лесно.

Като сега виждам кондуктора как нетърпеливо държи коженото шнурче на сигналното звънче, докато ние тежко слизаме.

Все пак ние бяхме много весели и силите ни бяха удвоени от слънчевата перспектива на безкрайната лятна ваканция. Но гледана отстрани, нашата процесия беше толкова трогателна, че няколко минувачи предложиха да ни помогнат. Баща ми, смеейки се, отказа и заподскача в галоп, за да покаже, че силите му са много по-големи от тежестта на товара.

Въпреки това един засмян каруцар, който пренасяше багаж, дойде и взе, без нищо да казва, двата куфара на мама и ги закачи под каруцата, където те ритмично се поклащаха чак до желязната порта на полковника.

Владимир, който сякаш ни чакаше, първо поднесе на майка ми традиционните червени рози и ни каза, че господарят му бил принуден да пази стаята, защото получил нова криза от подагра, но че скоро щял да ни изненада на Новата вила и това ни изпълни с радост, гордост и смущение. После той грабна всички пакети и вързопи, които не бяха закачени за онзи, който ги носеше, и ни придружи чак до портата на Доминик, като мина с нас през замъка на Спящата красавица.

Прекосяването на третия участък ни се стори дълго — Доминик не се виждаше и всички прозорци бяха затворени.

За малко се спряхме под голямата смокиня. Баща ми, с гръб към кладенеца, подпря раницата си на стубела, пъхна ръка под каишите и дълго разтрива раменете си.

Тръгнахме с нови сили.

Най-после стигнахме до черната врата, вратата на тревогите и на свободата.

Пак се поспряхме, смълчани, за да се подготвим за върховното усилие.

— Жозеф — каза внезапно мама, — имам някакво предчувствие.

Баща ми започна да се смее.

— И аз — отвърна той. — Предчувствувам, че ще прекараме чудесна ваканция. Предчувствувам, че ще си хапнем хубави шишчета от дроздове, кръсточовки и яребици. Предчувствувам, че децата ще напълнеят с по три килограма. Хайде, хоп. Тръгвайте. Вече шест месеца нищо не са ни казали, защо пък тъкмо днес да ни кажат?

Той капна масло в ключалката, направи обичайните маневри, после разтвори широко вратата и се наведе, за да мине багажът му.

— Марсел — подвикна ми той, — дай ми нещата си и върви напред да разузнаваш. За да успокоим майка ти, трябва да вземем всички предпазни мерки. Върви внимателно.

Тръгнах напред под заслона на живия плет, както сиукс по пътеката на войната, и огледах местността.

Нищо. Всички прозорци на замъка бяха затворени, дори прозорците на пазача. Махнах на групичката, която чакаше да й дам знак.

— Бързо! — извиках тихичко. — Пазачът го няма.

Баща ми се приближи, огледа сградата в дъното и каза:

— Я, вярно.

— Сигурен ли си? — попита мама.

— В края на краищата няма нищо чудно, че този човек понякога излиза от замъка. Живее сам. Сигурно е отишъл за покупки.

— А пък мен тези затворени капаци ме тревожат. Може да се е скрил отзад и да ни наблюдава от някоя дупка.

— Хайде, хайде! — каза татко. — Имаш болна фантазия. Бас държа, че можем да вървим и да пеем. Но, за да пощадим нервите ти, ще играем на команчи, нали „когато те минават, дори високите треви на прерията не потрепват.“

Ние се промъквахме с изключителна предпазливост и съвсем бавно. Баща ми, смазан под тежестта на товара си, ужасно се потеше. Пол се спря, за да омотае трева около въжето, което му прерязваше ръката. Сестричката, уплашена, мълчеше като куклата си. С поглед на преследван заек, от време на време тя слагаше пръстче на устните си и усмихнато казваше: „шшш-шт“. Сърцето ми се свиваше, като виждах мама пребледняла и смълчана, но все съзирах в далечината, над дърветата, отвъд високите стени, синия връх на Червена глава, където съпровождан от песента на самотния щурец, още преди да се спусне нощта, щях да заложа примките си и знаех, че в началото на Ла Трей Лилѝ ме чака, уж безразличен, но преизпълнен с новини, планове и приятелски чувства.

Като се изключи потиснатото състояние, ние успяхме да прекосим имението без затруднения и стигнахме пред последната врата, вълшебната врата, отвъд която щеше да започне голямата ваканция. Смеейки се, баща ми се обърна към мама:

— Е, какво стана с твоето предчувствие?

— Отваряй по-бързо, моля те. Бързо. По-бързо!

— Недей да нервничиш — каза татко. — Нали виждаш, че всичко свърши.

Той превъртя ключа в ключалката и дръпна вратата. Тя не се отвори.

С глух глас татко промълви:

— Сложили са синджир и катинар.

— Знаех си — изпъшка мама. — Не можеш ли да го изтръгнеш?

Погледнах и аз и видях, че синджирът минаваше през две халки: едната беше завинтена във вратата, другата в дървената рамка, която ми се стори прогнила.

— Разбира се, че може да се изтръгне — извиках аз.

Но баща ми ме хвана за ръката и ми зашепна:

— Нещастнико! Това ще бъде истински взлом.

— Точно така! Взлом! — стресна ни някакъв пресипнал глас. — И може да ви струва три месеца затвор!