Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (37)

В петък сутринта баща ми още веднъж отиде да „наобиколи“ училището. В двора, станал изведнъж просторен, учениците, които още не бяха заминали, потропваха с крака, за да се посгреят. От няколко дни студът се беше засилил. В кухненския шкаф бутилката със зехтин изглеждаше пълна с памук и това ми даде възможност да обясня на Пол, че на северния полюс „всяка сутрин е точно така“.

Мама предварително беше взела мерки срещу внезапното нахлуване на зимата и един по един ни пакетира в няколко топли гащета, фланели, гащеризони, ризи и якета едно връз друго и под шапките с наушници ние приличахме на ловци на тюлени.

Красотата на това екипиране ме очарова, но впоследствие открих неудобствата — имаше толкова много копчета, кукички, илици и безопасни игли, че беше много трудно да се изпишкаш. Пол нито веднъж не успя да се справи, както трябва.

Вместо сестричката се виждаше само едно червено носле, което се показваше от нещо като юрган. Майка ми с шапка, яка и маншон от кожа (заешка, разбира се) приличаше на красивите канадски кънкьорки, които се пързаляха и ни гледаха от пощенския календар, и понеже студът я правеше розова, беше по-красива от всякога.

В единайсет часа Жозеф се върна. Той беше вече облякъл, за да го видят колегите му, съвсем ново ловджийско яке, по-просто от това на чичо Жул, защото имаше по-малко джобове, но по-красиво от неговото, понеже беше сивкавосиньо на цвят и медните копчета с гравирана кучешка глава изпъкваха по-добре.

След като обядвахме на бърза ръка, всеки приготви багажа си.

Майка ми беше предвидила, че щом като лятото беше вече отминало, магазинчето „хляб — тютюн — бакалия — галантерия — храни“ в селото нямаше да може да ни снабдява с нищо друго, освен с хляб, брашно, горчица, сол и малко нахут — истински растителни сачми, които трябваше да киснат три дни в пепелява вода, за да омекнат, преди да се сварят. Затова взехме доста храна. Тези богатства (към които се числеше и един много скъп салам, защото беше цял и имаше златен пръстен от станиол) бяха сложени в четириъгълни кърпи, завързани за четирите краища. Имаше три такива доста тежки бохчи, бях направил и четвърта, натъпкана с памук, празни кутии и рула от разтегателна хартия, за радост на малкия Пол.

Но това не беше всичко. Понеже семейният бюджет не ни позволяваше да имаме двойни прибори, в Новата вила нямаше нито един. Та баща ми беше напъхал в една широка раница, най-необходимите неща: тенджерите, цедката, един тиган за пържене и един за печене на кестени, фунията, рендето, кафеварката с мелничката за кафе, чугунената тенджера, канчетата, лъжиците и вилиците. Всичко това потъна под цял поток кестени, за да се запълнят празнините и да не се чува дрънкането на разните тенекии.

Натъкмихме този товар на гърба на баща ми и тръгнахме за „Източната гара“.

Тази „гара“ не беше нищо друго, освен най-крайната подземна спирка на трамвая и самото название „гара“ звучеше смешно. „Изток“ в дадения случай не означаваше нито Китай, нито Средна Азия, нито дори Тулон, а Обан, където под западните чинари скромно свършваха релсите от изток.

Въпреки това гарата ми направи голямо впечатление заради тунела, от който започваше. Той потъваше в нощта, все още с напластявания от черния пушек на някогашния парен трамвай, който с комин като фуния, като всяко нещо е бил последна дума на прогреса. Но Прогресът никога не престава да говори и беше казал още една дума, също „последна“, и тази дума беше „електрически трамвай“.

Зачакахме трамвая, застанали между преградите от железни тръби сред дългата върволица от хора, а пътниците, които прииждаха, не удължаваха опашката, а се тълпяха един до друг.

Като сега виждам нашия Жозеф, отметнал глава, с изпънати от раницата назад рамене, подпрян, като епископ на жезъл, на една метла, обърната с дръжката надолу.