Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (34)

Вечерта в леглото си, аз препрочетох посланието на Лилѝ и неговият правопис ми се стори толкова смешен, че не се сдържах да се изсмея. Но изведнъж разбрах, че всички тия грешки и грапавини бяха плод на дълги часове старание и израз на приятелски чувства. И тогава безшумно скочих на босите си крака, запалих газената лампа и пренесох моето писмо, тетрадката и мастилницата върху кухненската маса. Всички спяха — чуваше се само леката музика от струйката вода, която капеше в цинковия леген, сложен върху мивката.

Първо, с рязко движение дръпнах три листа от тетрадката и успях да ги скъсам по края, както исках. Тогава със старото перо аз преписах моето много красиво писмо, като изпуснах остроумната фраза, където се подигравах с милата му лъжа. Премахнах и поправките на баща си, добавих някои правописни грешки, които видях от неговото писмо, и накрая се постарах тук-таме да сложа по някоя главна буква. Тази деликатна работа трая два часа и усетих, че ми се доспива. Въпреки това прочетох пак писмото, после моето. Стори ми се добре, но все пак липсваше нещо. Тогава потопих върха на перодръжката си в мастилото, вдигнах я над листа и върху изящния ми подпис капна едра черна сълза: тя се пръсна и заблестя като слънце.