Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (56)

В третия замък — на нотариуса — ни чакаше друга тревога и той ни поднесе нова изненада.

Веднъж, като преминавахме, без много да бързаме, през една дупка в плета, ние ужасени чухме висок, яростен глас:

— Хей, вие там, накъде сте тръгнали?

Към нас, размахвайки вилата си, тичаше около четирийсетгодишен селянин с гъста рошава коса и големи черни мустаци, щръкнали като на котарак.

Доста развълнуван, баща ми се направи, че не го вижда, и продължи да си записва нещо в спасителното тефтерче. Но мустакатият, обзет от истински бяс, тичаше право към нас. Ръката на мама трепна в моята ръка, а Пол смъртно уплашен се скри в храстите.

Този убиец изведнъж се закова на четири крачки от нас и вдигайки колкото може по-високо вилата със зъбците нагоре, с все сила заби дръжката й в земята. Размахал яростно ръце и клатейки нервно глава, той се приближи към татко, но от разпенената му уста се посипаха разкошни думи:

— Спокойно. Не се плашете. Стопаните ни гледат. Стоят на прозореца на първия етаж. Надявам се старият скоро да пукне, но му остават още шест месеца.

После с ръце на кръста и изпъчил гърди, той заговори в лицето на баща ми, който взе да отстъпва назад:

— Щом видите, че прозорците са отворени, недейте минава край канала. Минете от другата страна, покрай доматите. Дайте ми тефтера си, защото той иска да ми покажете документите си и да запиша името ви и адреса.

Той изтръгна тефтерчето от ръцете на баща ми, който малко разтревожено започна:

— Казвам се…

— Вие се казвате Есменар Виктор. Живеете на улица Репюблик №82. А сега ще си плюете на петите, та да има ефект.

И със свирепо изражение, изпънал ръка, той ни посочи пътя към спасението.

Ние побягнахме, а той сви ръцете си на тръба и завика като в рупор:

— И повече да не се повтаря. Инак следващия път направо ще стрелям.

Щом се оказахме в безопасност от другата страна на оградата, ние се спряхме за малко, за да се поздравим с избавлението и да се посмеем до насита. Баща ми свали очилата, за да избърше потта от челото си, и започна да ни поучава:

— Да, такъв е народът — всичките му недостатъци се дължат на невежеството. Но сърцето му е чисто като хляба и той е великодушен като дете.

Ние с Пол танцувахме под слънцето и пеехме с демонична радост:

— Скоро ще пукне! Скоро ще пукне!