Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (44)

През един хубав априлски ден — беше събота — към пет часа следобед нашият керван изморен, но весел пъплеше край каменните стени, блеснали като златни.

На тридесет метра пред нас се отвори една малка врата. От нея излезе някакъв човек и я заключи с ключ. Понеже се изравнихме с него, той изведнъж погледна баща ми и извика:

— Господин Жозеф!

Човекът беше облечен в тъмна униформа, с медни копчета и фуражка, каквито носеха железничарите. Имаше малки черни мустачки и кафяви очи, които блестяха от удоволствие.

Баща ми на свой ред го погледна и започна да се смее:

— Бузиг! Какво правиш тук?

— Аз ли? Върша си работата, господин Жозеф. Надзирател съм на канала, и то мога да кажа, благодарение на вас. Доста се озорихте, докато получа зрелостно свидетелство. Вече седем години съм надзирател.

— Надзирател? — запита татко. — И какво толкова надзираваш?

— Ура! — тържествуващо извика Бузиг. — Най-после и аз ще мога да ви науча нещо. Надзирателят отговаря изцяло за канала.

— Като надзърта в него ли? — попита Пол.

— Не — каза Бузиг, кой знае защо намигайки. — Като държи ей такъв голям ключ (и той ни го показа увиснал на колана му) и едно малко черно тефтерче. Аз отварям и затварям крановете, следя дебита на водата… Ако забележа някоя пукнатина в коритото на канала или утаила се кал, или някое мостче, което започва да се клати, отбелязвам си и вечерта изготвям рапорт. Ако видя във водата някое умряло куче, веднага го изваждам, ако ли пък хвана някои хора, че хвърлят помия или се къпят в канала, съставям акт за нарушение.

— Виж ти! — извика татко. — Значи ти си длъжностно лице.

Бузиг отново намигна и самодоволно се изсмя.

— А и не е уморително — добави татко.

— Дума да няма! Не е каторжен труд.

Изведнъж той заговори с плачевен тон, сякаш ей сега щеше да зарони сълзи.

— Кажете ми, така както ме гледате — такова славно момче, — кой ще седне да ме праща на каторга? Нямам никакви прегрешения, само в правописа. Виждам, господин Жозеф, че семейството ви се е увеличило. Госпожа Жозеф не е напълняла и си е все така симпатична.

После слагайки ръка на главата ми, той попита:

— Накъде сте тръгнали с целия този багаж?

— Отиваме на нашата вила да прекараме там неделята — с известна гордост отговори татко.

— Виж ти! — извика смаяно Бузиг. — Значи сте се замогнали.

— Не съвсем — отговори татко. — Но вече преподавам и на четвъртите класове^[1] и доходът ми чувствително се увеличи.

— Толкоз по-добре — каза Бузиг. — Наистина много се радвам. Хайде, дайте ми няколко пакета, искам да ви поизпратя.

Той взе от ръцете ми чантата с трите кила сапун и освободи брат ми от торбичката, в която бяхме наслагали захарта и макароните.

— Много си любезен, Бузиг — каза татко. — Но ти не знаеш, че имаме доста път.

— Бас държа, че отивате до Акат.

— По-далече.

— Тогава, до Камоан.

— Още по-далече.

Бузиг се ококори.

— Да не седнете да ми разправяте, че отивате чак в Ла Трей.

— Ние минаваме през селото — усмихна се татко, — но отиваме още по-нататък.

— Но след Ла Трей вече няма нищо.

— Има — кимна татко. — Белон.

— И таз добра! — смути се Бузиг. — Каналът не минава оттам и никога няма да мине. Откъде вземате вода?

— От цистерната или от кладенеца.

Бузиг побутна каскета си назад, за да може по-хубаво да се почеше, и ни изгледа и четиримата.

— И къде слизате от трамвая?

— На Ла Брас.

— Горките!

Той набързо пресметна нещо наум.

— Значи изминавате осем километра пеша.

— Девет — отвърна мама.

— И често ли изминавате този път?

— Почти всяка събота.

— Горките — повтори той.

— Не е малко път, разбира се — обади се татко. — Но щом пристигнем, не съжаляваме, че сме повървели повечко.

— А пък мен — отговори тържествено Бузиг — винаги ми е жал, ако се пресилвам. Но нещо ми хрумна. Днес няма да вървите девет километра. Ще дойдете с мен и ще вървим покрай канала, който пресича по права линия всички тези имения. След половин час ще сме под Ла Трей.

Той измъкна от джоба си един лъскав ключ, заведе ни до вратата, която току-що беше затворил, отвори я и каза:

— Вървете след мен — и влезе пръв.

Баща ми се закова на прага.

— Бузиг, сигурен ли си, че това е напълно законно?

— Какво искате да кажете?

— Твоите обществени задължения ти дават право да ползуваш този ключ и да минаваш през тези места. Но смяташ ли, че и ние можем да вървим с теб?

— Че кой ще ни види? — попита Бузиг.

— Ето, виждаш ли! — извика татко. — Щом разчиташ на това, че няма да ни видят, значи признаваш, че си виновен.

— Но какво лошо има в това? Ами срещнал съм своя учител и използувам случая да се похваля, да му покажа къде работя.

И с тайнствен израз Бузиг три пъти намигна, после два пъти повдигна рамене, после с подигравателен смях поклати глава. Най-сетне пак заговори:

— Щом трябва да сме наясно, тъй да бъде — ще ви кажа нещо приятно: и при най-малкия инцидент наемам се да уредя нещата, защото сестра ми е омъжена (това е неофициален брак), за генерален съветник.

Тези думи най-първо ми се сториха странни, но изведнъж си представих тази непозната сестра (облечена съвсем неофициално) да излиза от общината под ръка с един генерал в парадна униформа, който непрекъснато й дава много ценни съвети.

Понеже баща ми все още се колебаеше, Бузиг добави:

— Освен това сестра ми назначи Бистан, заместник-директора на канала на тази длъжност и ако той ме смъмри, тя ще го бухне с възглавницата, та да му дойде акълът в главата.

Тази смела жена, способна да сразява неприятелите на брат си, без да ги ранява, просто ме покори. По всяка вероятност и татко сподели мнението ми, защото тръгнахме след Бузиг през чуждата земя.