Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (35)

Последните трийсет и два дни от тримесечието, удължени от есенния вятър и от дъжда, ми се сториха безкрайни, но търпението на стенния часовник се свърши.

Една декемврийска вечер, връщайки се от училище (където господин Мортие ме беше задържал четвърт час повече точно в средата на разказа за кралете-безделници^[1]), аз влязох в столовата и сърцето ми подскочи.

В един картонен куфар майка ми натъпкваше топли дрехи.

На масата, ярко осветена от висящата лампа, — частите на разглобената пушка на баща ми бяха наредени край една чинийка с дървено масло.

Знаех, че трябваше да тръгнем след шест дни, но за да запазя самообладание, все се силех да не мисля за това тръгване. При вида на тези приготовления, на тази суматоха, която беше част от ваканцията, аз така силно се развълнувах, че очите ми се напълниха със сълзи. Сложих чантата си на един стол и изтичах да се заключа в клозета, за да си поплача и да се посмея до насита.

След пет минути излязох малко успокоен, но с разтуптяно сърце.

Баща ми сглобяваше пушката, а мама пробваше една плетена шапка върху главата на Пол.

С дрезгав глас аз попитах:

— Ще тръгнем ли, ако вали?

— Имам девет дни ваканция — отвърна татко. — Дори и да вали, ще тръгнем.

— Ами ако има гръмотевици?

— През зимата никога не гърми.

— Защо?

Баща ми отсече:

— Защото така. Но разбира се, ако дъждът е много силен, ще изчакаме един ден.

— Ами ако дъждът е по-слаб?

— Тогава — каза татко — ще се направим на съвсем, съвсем мънички, ще вървим бързо, със затворени очи и ще минем между капките.