Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (24)

Фон Брегет се намираше вляво от Тауме, под един малък рид. Една четвъртита дупка, голяма колкото корито на зидар, която нямаше и две стъпки дълбочина. Някакъв козар в миналото я беше търпеливо издълбал в скалата, в основата на обрасъл с мъх процеп и тя винаги беше полупълна с ледена вода.

Лилѝ потопи във водата празната бутилка и чухме кълколене, сякаш гукаше див гълъб.

— Тук ще идваш да пиеш — каза той. — Изворчето никога не пресъхва и ще имаш най-малко десет литра вода на ден!

Пред очите ми светна — намерих изхода, който вече от доста време търсех. Направих се на разтревожен и попитах:

— Десет литра? Сигурен ли си?

— О, да! Може би дори и петнайсет.

Смаян и възмутен до немай-къде, аз извиках:

— Ти май се шегуваш, а?

— Никак! Казвам ти петнайсет. Може да ми вярваш.

Тогава се развиках:

— Какво искаш да направя с петнайсет литра вода?

— Че да не би всичката да я изпиеш?

— Не, но нали трябва и да се мия?

— За да се измиеш, шепа вода ти стига.

Изсмях се:

— На теб може и да ти стига. Но аз трябва да се сапунисвам от глава до пети.

— Защо? Да не си болен?

— Не. Но трябва да разбереш, че аз съм от града и значи съм пълен с микроби. А от микробите трябва да се пазиш.

— Какво е това микропи?

— Това е нещо като въшки, но толкова малки, че не можеш да ги видиш. И ако не се сапунисвам всеки ден, те малко по малко ще ме изгризат и някоя сутрин ти ще ме намериш умрял в пещерата и тогава няма да ти остава нищо друго, освен да вземеш някоя лопата и да ме заровиш.

При мисълта, че може да се стигне до такъв печален край, скъпият ми Лилѝ се умърлуши.

— Ей да му се не види! Ще бъде наистина идиотско!

С подла злонамереност аз веднага се нахвърлих върху него:

— Ти си виновен! Ако не беше ми казал, че на Фон Брегет има колкото си искаш вода.

Той изглеждаше отчаян:

— Но аз не знаех. Аз нямам микропи. Не знам дори как им викат по нашенски. Аз се мия само в неделя като всички. И дори Батистен казва, че не е хубаво да се миеш често и че от това се въдят болести. А Мон де Парпайун никога през живота си не се е мил, той е вече над седемдесет и виж го колко е як.

— Хайде, хайде, не се оправдавай. Пропадна, всичко пропадна. Това е просто катастрофа. Но в края на краищата ти не си го направил нарочно. Съдба. Писано било…

Подпрян на копието си, аз тържествено казах:

— Сбогом. Аз съм победен. Прибирам се вкъщи.

Изкачих се към платото. Зората обточваше с червено далечните ридове на Свети дух. Извървях двайсет метра и понеже той не тръгна след мен, аз се спрях, страхувайки се, че в неясната утринна светлина ще ме изгуби от погледа си. Тогава забих острието на копието си в камънака, обхванах го с две ръце и сведох чело в позата на сломен воин.

Ефектът от това представление беше моментален — Лилѝ, тичайки, ме настигна и ме прегърна:

— Не плачи — повтаряше той, — не плачи.

Аз се изсмях:

— Аз? Да плача? Не, не ми се плаче. Ще ми се да хапя. Но да не говорим повече за това.

— Дай ми нещата си — каза той. — Понеже аз съм виновен, иска ми се да ги нося.

— А торбата ти?

— Оставих я долу. Ще се върна да я взема през деня. Сега да побързаме, преди да са видели писмото ти. Сигурен съм, че още спят…

Той тръгна пред мен. Последвах го, без да продумам, но изпускайки от време на време дълбока въздишка на отчаяние.

Отдалеч къщата изглеждаше черна и пуста. Но когато наближихме, сърцето ми се сви — щорите на стаята на баща ми бяха оградени с ивица светлина.

— Бас държа, че сега се облича — казах аз.

— Значи още нищо не е видял — отговори Лилѝ. — Качвай се бързо!

Той ми подложи гръб и аз можах да достигна въжето, което щеше да разкрие бягството ми, а сега ми помогна да се прибера. После Лилѝ ми подаде бохчата.

Някъде високо, над разпокъсаната мъгла, изведнъж запя чучулига. Денят изгряваше над моя позор.

— Ще се върна да си взема торбата — подвикна Лилѝ — и пак ще сляза.

Прощалното ми писмо беше на мястото си. Измъкнах карфицата, скъсах листчето на хиляди късчета и ги хвърлих на два-три пъти през прозореца. После безшумно го затворих. И тогава в тишината дочух как в стаята на баща ми тихо разговаряха. Той говореше много бързо и сякаш весело — дори ми се стори, че чух смях. Да, той се смееше, че ваканцията свърши. Още със ставането си при мисълта, че ще види отново в чекмеджето моливите, мастилото и тебешира, той се смееше.

Скрих бохчата под кревата. Ако я намерят, ще кажа, че съм искал да облекча багажа на мама.

Легнах си, засрамен и вцепенен от студ. Бях се уплашил! Аз бях подлец! С женско сърце! Излъгах родителите си, излъгах приятеля си, излъгах самия себе си.

Напразно търсех някакво оправдание — усетих, че ще се разплача. Придръпнах дебелата завивка до треперещата си брадичка и потънах в сън.