Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (29)

В клас, когато господин Бесон с върха на показалката си проследяваше върху картата лъкатушенето на една излишна река, голямата смокиня при кошарата на Батист изведнъж изскачаше от стената. Високо над гъстите лъскави листа се поклащаше сухият клон и съвсем, съвсем в края се виждаше черно-бяла сврака.

И тогава лека тъга напираше в детското ми сърце и докато далечният глас изброяваше имената на притоците, аз се опитвах да изчисля безкрайността, която ме делеше от Коледа. Броях дните, часовете, премахвах часовете за сън и от прозореца, през леката утринна мъгла, аз гледах училищния часовник: голямата стрелка се движеше неравномерно и виждах как минутите се търкулват като обезглавени мравки.

Вечерта под лампата си пишех домашните, без да продумвам. Не ми оставаше много време да се занимавам с Пол. А той ставаше все по-забавен, защото имаше едно момче в съседния клас, което беше неизчерпаем източник на познания. От него Пол почти всяка вечер ни донасяше по някоя цинична шега, или игрословица от рода на: „Обичам те-лешко месо“, и се смееше до задушаване. Нямахме вече никакво време да си приказваме, ако не се смята моментът — два пъти на ден — когато изпълнявахме обичайното си задължение — да слагаме масата.

Милата ми майчица изпадаше в ужас, като ме виждаше все надвесен над домашните, и допълнителното занятие в четвъртък сутрин й се струваше жестока измислица. Тя се грижеше за мен така, сякаш бях боледувал, и ми готвеше чудесни гозби, но за нещастие винаги преди ядене трябваше да гълтам пълна супена лъжица рибено масло.

В крайна сметка, аз се държах и успехите ми доставяха такова голямо удоволствие на баща ми, че не ми изглеждаха толкова мъчителни.