Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (10)

И наистина я забавляваше. Пускаше в меките къдрави коси шепа щурци и пленените насекоми бръмчаха около детското лице, а то се смееше, пребледняло от страх; или пък слагаше сестричката върху клона на маслината, два метра над земята, и се правеше, че я оставя на произвола на съдбата. Един ден, понеже се страхувала да слезе, тя се изкачила до най-високите клони и майка ми ужасена видяла малкото личице да се показва над сребристите листа. Тя изтичала да вземе двойната стълба и с помощта на леля Роз успяла да я хване, както понякога пожарникарите залавят бездомните котета. Пол заявил, че тя му се изплъзнала, и от този момент нататък на сестричката ни се гледаше като на маймунка, способна да се изкатери до най-опасните места.

Друг път той пъхаше в гърба й бодилчета и за нея взеха да говорят, че все хленчи, без сама да знае защо. Той я успокояваше, като я тъпчеше с бадемова дъвка и дори й даде да опита едно хапче от сладка папрат, приготвено не в аптека, а в стомаха на някой заек. Пол ми призна за този подвиг още същата вечер, защото се опасяваше, да не би да я е отровил.

Тогава и аз му признах, че също съм му давал черни маслинки, още топли, събрани по следите на стадо кози, и че нищо не му стана. Пол просто беше възхитен от това успокоително за него признание и продължи без никакви угризения братските си шеги. Но както след време научих от великия Шекспир, crime will out, което ще рече — престъпленията никога не остават неразкрити. Така че една вечер заварих в нашата стая брат ми да хлипа, заровил лице във възглавницата.

През този фатален ден той измислил една нова игра с много прости правила: силно щипвал пълничкото задниче на сестричката и тя моментално надавала пронизителни викове. Тогава той изтичвал като обезумял към къщи:

— Мамо! Бързо! Ужили я оса!

Два пъти мама дотичвала с памук и амоняк в ръце и се опитвала да извади с нокти несъществуващото жило, а това още повече усилвало писъците на сестричката, за най-голяма радост на чувствителния Пол. Но той направил голяма грешка, като още веднъж се опитал братски да се пошегува. Майка ми, която се усъмнила, го хванала на място — върху бузата му отекнала солидна плесница, последвана от няколко удара с тънка пръчка. Пол изтърпял всичко, без да му мигне окото, но трогателните упреци, които чул след това, просто му разкъсали сърцето и до седем часа вечерта той все още не беше се успокоил. На масата сам се отказа от десерта, а сестричката ни, измъчена и благодарна, плачейки от нежност му предлагаше от своя крем карамел.

Като се убедих за сетен път, че той нито за секунда не скучае, аз много лесно се отърсих от угризенията си и го оставих да играе, както намери за добре.